Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

С две думи, както при стихване на вятъра натрупва дебел сняг, тъй и при стихване на истината изниква институция. Ала истината моментално задухва върху й, додето накрай я отвее съвсем.

Това, което наричат политика, е нещо тъй повърхностно и обезчовечено, та всъщност не е имало случай да усетя, че по някакъв начин ме засяга. Допускам, че вестниците безвъзмездно отделят част от колоните си специално за правителствени въпроси, сиреч за политика, което единствено я крепи, ала тъй като обичам литературата и до известна степен също тъй истината, никога не чета тия колони. Не бих искал тъй много да притъпявам чувството си за справедливост. Не мога да бъда упрекнат, че съм прочел и едничко президентско послание. Странна епоха за света е тая, в която империи, кралства и републики стигнат дотам да просят пред портата на частното лице и да бръщолевят жалбите си, хванали го за лакътя. Не е било да взема вестник в ръце и да не установя как едно или друго окаяно правителство, едва държащо се връз отмалелите си нозе, увещава мен, читателя, да гласувам за него, при това по-натрапливо и от италиански просяк. Ако пък река да надзърна в неговия сертификат, изготвен навярно от някой благосклонен търговски служител или пък от капитана на кораба, превозил го дотук, понеже то самото не може и дума английски да изрече, положително ще прочета как изригнал някой Везувий или преляла някоя По — било то истински или предизвикано, — та причинили сегашното му състояние. В такъв случай без колебание ще му предложа да си избере между работата и приют за бедни; или пък защо да не обгърне замъка си в мълчание, както обикновено правя аз? Горкият президент 99 99 Франклин Пиърс — четиринадесети президент на САЩ от 1853 до 1857 г. — Б.пр. съвсем се е сбъркал от старанието да опазва популярност и да изпълнява дълг. Вестниците са управляващата сила. Всяко правителство е сведено само до няколко корабчета пред Форт Независимост. Ако човек пропусне да прочете „Дейли Таймс“, правителството пада на колене пред него, та да не върши тая едничка измяна, останала в наши дни.

Неща като политиката и всекидневните навици, които преимуществено поглъщат вниманието на хората, са наистина жизнени функции на човешкото общество, ала трябва да протичат безсъзнателно, също както телесните функции. Те са ИНФРА-човешки, един вид вегетация. Случвало ми се е полусъзнателно да ги долавям край себе си, както човек осъзнава някои храносмилателни процеси, когато му е зле, додето накрая получи диспепсия, според както се казва. Все едно че някой мислител е предоставил себе си да го преобръща гигантският стомах на създанието. Политиката е стомахът на обществото, пълен с пясъци и камънаци, а двете политически партии са двете му половини навремени разделени на четвъртини, които една друга се мелят. Не само отделни хора, но и цели държави страдат от такава нелечима диспепсия, която се изразява в — имате представа — какви словоизлияния. Така животът ни съвсем не е забрава, а — уви! — до голяма степен увековечаване на това, което никога не е трябвало да осъзнаваме, особено пък когато сме будни. Как не започнем да се срещаме вече не като диспептици, които си разказват кошмарите, а навремени и като евпептици 100 100 В противоположност на „диспепсия“ (разстройство) Торо изковава думата „евпепсия“, т.е. цялостност, хармоничност, и оттук — „евпептици“ — Б.пр. , та взаимно да се приветстваме с непреходното великолепие на утринта? Желанието ми със сигурност не е прекомерно.

1863

Докато пишех тия страници, по-точно повечето от тях, живеех сам в гората, на миля разстояние от най-близките съседи, в къща, която си бях построил без ничия помощ на брега на езерото Уолдън край Конкорд, щата Масачузетс, и изкарвах прехраната си единствено с труда на двете си ръце. Това продължи две години и два месеца. Понастоящем отново временно пребивавам в цивилизования свят.

Не бих занимавал читателите толкова подробно със себе си, ако не бяха настойчивите въпроси на моите съграждани относно тогавашния ми начин на живот — въпроси на пръв поглед неуместни, които, имайки предвид обстоятелствата, според мен са напълно естествени и уместни. Питат ме с какво съм се хранил, не съм ли се чувствал самотен, не ме ли е било страх и ред подобни. Други се интересуват каква част от доходите си съм отделял за благотворителни цели, а хората с големи семейства искат да знаят колко бедни деца съм издържал. Затова ще помоля читателите, които не изпитват особен интерес към мен, да ме извинят, ако се опитам да отговоря на някои от тия въпроси в книгата си. В повечето книги първоличното местоимение се изпуска; в моята то ще остане, та да бъде основната й отлика, що се отнася до присъщия на всички писатели егоцентризъм — обикновено забравяме, че в края на краищата писателят винаги говори от първо лице. Не бих разказвал толкова много за себе си, ако познавах така добре някой друг. За съжаление, поради недостатъчния си опит ще трябва да се огранича с тая тема. Освен това лично аз изисквам от всеки писател, без значение дали е добър или слаб, прост и искрен разказ за собствения му живот, а не преразкази за житието на други; разказ, какъвто би изпратил на близките си от някоя далечна страна — защото, ако е живял искрено, то е било в някоя далечна за мен страна. Навярно тая книга ще се приеме най-добре от бедните студенти. Що се отнася до останалите ми читатели, те ще си подберат от нея това, което важи за тях. Не вярвам да се намерят такива, които да изопнат палтото по шевовете само и само да го облекат — то ще е от полза за тия, на които е по мярка.