Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Всяко гласоподаване е вид хазарт, подобно на дамата и таблата, но с лек привкус на морал; една игра с доброто и злото, с въпросите на морала, съпътствана, разбира се, от обзалагания. Репутацията на гласоподавателите не е заложена на карта. Давам аз гласа си според както, да кажем, съм преценил за правилно, но животът ми не зависи от това дали правилното според мен ще надделее. Склонен съм да се съглася с мнозинството. Неговите задължения следователно се изчерпват с целесъобразността. Дори и гласуването в полза на правдата е равносилно на бездействие. То означава ни повече, ни по-малко да изразиш пред хората желанието си тя да възтържествува. Мъдрият човек не би оставил правдата на волята на случая, нито би желал тържеството й посредством властта на мнозинството. Доброто в масовите действия на хората е нищожно. Когато накрай мнозинството гласува премахването на робството, то ще е от безразличие или пък защото от робството няма да е останало много, което да бъде отхвърлено посредством гласовете му. Тогава единствените роби ще бъдат НЕГОВИТЕ ЧЛЕНОВЕ. Премахването на робството ще ускори едничък ОНЯ глас, който утвърждава личната свобода на подавателя си.

Чувах, че в Балтимор, или все едно къде, било свикано събрание за избор на кандидат за президент, в което участвали предимно редактори и професионални политици, но, мисля си, какво значение би имало за един независим, умен и уважаван човек тяхното решение? Та не можем ли при всички случаи да се радваме на неговата мъдрост и честност? Няма ли независими гласове, на които да се осланяме? Нима са много хората в тая страна, които участват в събрания? Но не — излиза, че тъй нареченият уважаван мъж много скоро отстъпва от позициите си, разочарован от страната си, която всъщност има далеч повече основание да се разочарова от него. Той веднага взема под крилото си някой от подбраните по горепосочения начин кандидати като единствено ПРИГОДЕН, доказвайки така, че сам той е ПРИГОДЕН ни повече, ни по-малко за демагогски цели. Гласът му не надвишава по стойност купения глас на безскрупулния чужденец или на продажния сънародник. Ех, истинският човек, както казва един мой ближен, има здрав гръбнак, който не можеш току-тъй да пречупиш!

Нашите статистики са погрешни — изкарват населението твърде многобройно. По колко ЧОВЕКА се падат в тая страна на квадратна миля? Едва ли и по един. Да не би Америка да не е примамлива за заселване? Не е това. Но американецът е деградирал до същество от особена порода, отличаващо се с прекомерно развит орган за стадна принадлежност и демонстриращо очебийна липса на интелигентност ведно с ведро самоупование, чиято първа и основна грижа още с идването му на бял свят е да поддържа в добро състояние приютите за бедни и преди да е надянал одеждите на зрелостта, да е събрал средствата за подпомагане на вдовиците и сираците. Накратко — същество, поставило живота си в служба на Взаимоспомагателната каса, която му е обещала в замяна прилично погребение.

В действителност човек не е длъжен да отдава живота си за изкореняването на някое зло, та дори да е най-ужасното, и с пълно право може да се посвети на други занимания; негов дълг обаче е поне да измие ръцете си от злото и доколкото вече не мисли за него, да не го подкрепя с делата си. Но посвети ли се на други стремежи и размишления, трябва първо да се е убедил, че не го върши на чужд гръб. Трябва първо да е отървал другите от себе си, та да могат и те да се впуснат в своите си размишления. Погледнете само що за невероятни безсмислици биват поощрявани. Чувал съм мои съграждани да казват: „Само да ми заповядат да участвам в потушаването на някое робско въстание или пък да воювам в Мексико, ще видят кой съм.“ И в същото време всеки един от тия хора, както пряко — с предаността си, тъй и непряко — с парите си, подсигурява свой заместител. Войникът, отказал да се сражава в несправедлива война, бива приветстван от същите тия хора, които не отказват да подкрепят несправедливото правителство, подпалило войната; от същите тия хора, чиито деяния и власт той не зачита и презира; сякаш държавата се покайва само дотам, че да наеме някого да я изобличава, когато съгреши, но не и като поне за малко престане да съгрешава. И тъй, в името на реда и гражданските власти ние до един сме докарани до положението да тачим и поддържаме собствената си низост. След първото изчервяване от греха идва безразличието към него; от безнравственост той се превръща, тъй да се каже, в НЕнравственост, която не е съвсем ненужна в живота, какъвто сме го създали.