Бранимир Събев - Хоро от гарвани

Томи и Ричи учеха заедно в един клас от съвсем малки. Родителите и на двете хлапета одобриха дружбата им — родителите на Ричи, защото угаждаха за всичко на единственото си отроче, родителите на Томи защото не е лошо синът им да има за приятел някое богаташче. Двете деца не знаеха нищо за мотивите на родителите си, но бяха заедно във всичко, като братчета. Заедно отиваха на училище, заедно се връщаха, заедно правеха пакости и лудории. Ричи беше кльощав, с големи очила и стърчаща навсякъде руса коса, изобретателен и нахакан, винаги пръв по математика и физика и неизменно трън в задника на учителя по физкултура. Томи беше негова пълна противоположност — с права черна коса, падаща на кичури над челото му, любознателен, обичаше да чете и рисува и като цяло имаше тих и кротък характер. Участваше в кръжок по изобразително изкуство и беше любимец на учителите. Двамата взаимно си помагаха по предметите, които ги затрудняваха, учеха заедно и спореха по най-различни въпроси — от възможността да съществуват извънземни до причината, поради която са изчезнали динозаврите.

Черният Петър скоро омръзна на двете деца и Том си прибра картите. Влязоха в палатката и се заеха да довършат портокаловия сок, останал като по чудо след голямото тъпчене.

— Хей, Томи, искаш ли да ти разкажа една история? — попита го Ричи. — Много хубава, страшна и увлекателна. Разказа ми я Мерлинда вчера…

— Нямам настроение за страшни истории — боязливо отвърна Томи.

— Хайде бе, стига си треперил — махна с ръка Рич. — Да не мислиш, че това се е случило наистина?

— И за какво се разказва? — попита Том. Любопитството му беше надвило страха.

— За един фантом. Страшен, черен фантом…

— Фантомите не са страшни — възрази Том.

— Ще видим. Така, започвам.

Някъде в квартал на Сан Франциско живеел самотен мъж на име Паркър Коулс. Този Паркър бил тридесет и осем годишен, бял. Работел като докер на пристанището и припечелвал колкото да свърже двата края. Бил съвсем сам на този свят, никого си нямал — родителите му починали рано, а сестра му се омъжила в Европа и се чували веднъж-дваж в годината. Паркър съзнавал, че вече е възрастен и има нужда от съпруга, с която да създадат семейство и да живеят заедно. Той често мечтаел за дете в звездните вечери, когато излизал на верандата с бутилка бира в ръка и гледал автомобилите, които профучавали забързани по шосето. Ала парите, които Паркър печелел, едвам стигали за неговото собствено изхранване и самочувствието му било много ниско. За да тръгнеш да се занимаваш с жени, пари трябват. Не се смущавал от външния си вид — грубо изсеченото му лице, яките ръце и оредяващата коса според него не били повод за притеснение. Липсата на достатъчно средства и вродената му стеснителност обаче му пречели дори да се запознае с подходящата жена. Воден от отчаянието си, той пуснал обява във вестник за запознанства: „Тридесет и осем годишен мъж, бял, запазен, в разцвета на силите си, не пуши, пие малко, търси запознанство с цел сериозна връзка с жена между двадесет и пет и четиридесет години“. Но досега никой не отговарял на обявата му и той постепенно потъвал в униние.

Паркър работел на смени, две по осем часа: една от шест сутринта до два следобед и една от два следобед до десет вечерта. Случило се един петъчен ден да бъде втора смяна на пристанището. Тогава разтоварвали кашони с шоколадови десерти. Работният ден свършил и отговорникът извикал на докерите, че привършват за днес. Ала Паркър не бил привършил — оставали му още триста кашона и той продължавал да разтоварва.

— Ей, Коулс, привършихме! Хайде да се прибираме! — подвикнал му отговорникът.

— Не мога, Джими — обадил се в отговор докерът. — Има още малко от тази пратка.

— Утре ще ги доразтоварим.

— Вие вървете, аз ей сега ще свърша.

Да, това било едно от многото добри качества на Паркър Коулс: никога не оставял днешната работа за утре и не понасял недовършени неща. Продължил да разтоварва бързо и методично — взимал кашона от катера, минавал по подвижния мост и го занасял в склада. Всички работници си тръгнали, останал само той, но това не го притеснявало — и друг път се задържал извън работно време да разтоварва.

Щом приключил с работата, Паркър дълго се къпал в банята до съблекалните и когато излязъл, вече било много късно. Понечил да си тръгне, но неочаквано чул шум от автомобилен двигател зад склада. Подвоумил се, но вместо да поеме в противоположна посока към портала и да си отиде вкъщи, той тихичко се отправил към склада, за да задоволи любопитството си. Кой би могъл да идва на старото пристанище посред нощ? А и как би се промъкнал, щом не е минал през портала — единствения вход? Сигурно през дупка в оградата, мислел си Паркър, пристъпвайки тихо покрай стената.