Мусагит Хабибулин: Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

Ювиги-ханът го изгледа внимателно, преди да отговори. Гледаше го и мълчеше, опрял ръце на облегалките на трона си, изработения от гръцки майстори трон имаше подлакътници във формата на златни лъвове, раззинали паст и провесили език.

— Илхани — каза Кубрат, — илхани и кавхани, чуйте моята дума. Ние получихме безценни дарове от императора на Византия — василевс Ираклий, ето ги тук пред нас. Това е знак на уважение към българите и ние ще приемем тези дарове с благодарност. На дружбата и доверието ще отвърнем с дружба и доверие. Думите ми сега са отправени към посланиците на василевса. Предайте на император Ираклий, че българите приемат съюза с Византия. И докато аз, хан Кубрат, съм жив, вражи крак няма да стъпи на земята на империята. Ние решихме завинаги да останем по тези брегове, да се установим и укрепим. Но за да сме полезни на империята, се нуждаем от помощ. Не военна — притежаваме достатъчно сили. Нужни са ни занаятчии, изкусни византийски строители, каменоделци и други майстори. Дълго време бяхме под властта на рода Ашина, живяхме недостоен за нас живот подобно на роби, търпяхме оскърбления и неволи, докато не се препълни чашата на търпението ни и тогава, като въстанахме, победихме рода Ашина и отвоювахме свободата и пасбищата си. Сега трябва да укрепим победата. Искаме да си построим град и крепост, за да можем, подобно на гърците, да преминем към уседнал живот. Щом изградим достоен образ на Фанагория, вратите й ще бъдат отворени към търговците от всички страни. Ще построим най-големия в целия свят кервансарай и всеки гост на града ни ще може да намери в него място за себе си и за своите товари. Но за нас най-скъпи гости винаги ще бъдат търговците от Византия — посланици, предайте това на император Ираклий. Предайте му също и друго: той ме моли да изпратя в Цариград най-малкия си син Алцек. Той ще тръгне с вас, пратеници. Така реших. На нас ще ни бъдат нужни илхани, които не само могат да седят на кон и да боравят с оръжие, но и такива, които могат да разберат смисъла на писаното слово. Такива, които ще приличат на твоя син, посланико Теофане…

Гъркът искаше да каже нещо, но езикът не се помръдна в устата му. Константин… О, господи, защо отвори очите на този варварин за моя син! Спаси и помилуй, отвърни взора му, помогни!…

— Хареса ми твоя син, посланико Теофане — продължи Кубрат, сякаш прочете мислите на пратеника. — Уверен съм, че ти на драго сърце ще се съгласиш да оставиш този способен юноша при нас, за да сподели той знанията си с децата на нашите кавхани и илхани. Назначавам го учител на дворцовата школа. Не ми благодари, посланико Теофане, за тази милост, ти я заслужи. Казах.

Настъпи тишина, която се нарушаваше само от далечен кучешки лай. Теофан гледаше сина, когото току-що бе изгубил, а устните му се мърдаха беззвучно. „О, всевишни, защо ме наказваш! Поради какви грехове не чу молбата ми, защо си на страната на този варварин?…“

Константин стоеше пред него, сякаш нищо не се бе случило, приличаше на статуя, излязла изпод ръцете на изкусен майстор, на лицето му все така светеше доверчивата усмивка, която като че ли го предпазваше от злото и коварството на този свят. Защо се усмихва синът ми? — премина мисъл през главата на Теофан. — Нима не е разбрал, че думите на ювиги-хана в един-единствен миг, може би завинаги преобърнаха и измениха съдбата му? Как той, привикнал към разкоша на Византия, ще живее сред невежия, груб и жесток народ? Разбира ли, че от тази минута нататък е като сокол в плен? И той, неговият баща, довереното лице на император Ираклий, не е в състояние да помогне на собствения си син с абсолютно нищо, сякаш е най-низкия от робите… О, боже, подскажи ми изход, направи нещо, вразуми хана!…

Теофан не беше на себе си, не можеше да овладее чувствата си, направи няколко крачки към владетеля на българите, протегнал напред ръце, сякаш внезапно бе загубил зрението си и се беше превърнал в слепец; стражата мигом кръстоса копията си пред него. Той се огледа, на лицето му се изписа объркано изражение, но на ни едно друго лице не видя и сянка на съчувствие. Нямаше съчувствие и на лицето на Йоан Фасиан, нито в хладните очи на протосинкел Симеон. И тогава в отчаянието си византийският посланик се хвърли на колене пред хан Кубрат.

— Изслушай ме, могъщи владетелю! Ти, на който се подчиняват неизбродимите степи на Велика България, отвърни на молбата на един баща, който има само един син. Заклинам те в твоя Тангра и нашия Исус Христос, не ми отнемай единствената радост в живота! Какво ще кажа на майка му? Призовавам твоето милосърдие!