Мусагит Хабибулин: Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

Тептангра Ирсан се появи в двореца с голямо закъснение и щом влезе в залата, в която бяха приети византийските посланици, без да се озърта, се отправи към обичайното си място — той винаги седеше близо до своя повелител, до дясната ръка на хан Кубрат. Но този път мястото му беше заето, — там бе настанен гръцкия философ. Първоначално тептангра не му обърна никакво внимание. Той се спря чак при самия трон на ювиги-хана като човек, внезапно събуден от сън и с почуда, дори леко разсеяно, което въобще не му беше присъщо, започна да обхожда събралите се в залата хора с поглед, в който се четеше недоумение — нищо не разбираше и сякаш искаше някой да му обясни какво става. Но никой нищо не му обясни. Всички внимателно гледаха ювиги-хана, който говореше, и по лицата на присъстващите беше невъзможно да се разбере дали са забелязали въобще пристигането на духовния им глава.

Всичко това беше нелепо. Тептангра почувства как в сърцето му закипя яростта. Но тогава хан Кубрат плесна с ръце и слугата, изникнал неизвестно откъде, внесе стол за Ирсан и го постави леко в страни. Лицето на тептангра се промени, пребледня, после се наля с кръв и ръката, в която държеше магическия жезъл — символа на неговата връзка с Тангра, затрепери. Още миг и гневът на всемогъщото божество щеше да отмъсти за оскърблението, нанесено на неговия жрец, но в това време се разнесоха думите на ювиги-хана:

— Заеми своето място, тептангра. Ти закъсня, но ние се радваме, че почете с присъствието си нас и нашите гости, посланиците на византийския император. Настаних ги според заслугите и чиновете им, с които ги е наградил василевса и точно говорех за това, че всеки трябва да заема край повелителя си мястото, което е заслужил с предаността си. Така че заеми и ти твоето място. — И като забеляза, че свещенослужителят се колебае, Кубрат смръщи вежди, прокашля се и като поглади брадата си с ръка, изрече:

— Казах!

Това беше знак, че повелителят на българите е ядосан и решението му е окончателно. Гостите гледаха тептангра с интерес. Той отново пребледня, обходи с поглед илханите и кавханите, плъзна поглед по посланиците, изопна гръб и все така, без да произнесе и дума, като стисна здраво зъби, зае мястото, което от сега нататък щеше да заема всеки път — не вдясно от повелителя, а встрани, леко отдалечен.

През това време слугите отново внесоха подаръци. Теофан, надигайки се от мястото си, взе от ръцете на роба огромно сребърно блюдо, украсено с изумруди, в което лежеше изящен накит за глава във формата на шапчица, и като се кланяше дълбоко, го постави пред ювиги-хана, а слугите продължаваха да влизат и да носят нови и нови дарове. Теофан седна на мястото си. Константин стоеше зад гърба му и изглежда и двамата изпитваха едно и също чувство — гордост при вида на безчислените съкровища, донесени от Византия.

Хан Кубрат също не прикриваше удоволствието си и наистина имаше защо да е доволен. Очите се насълзяваха от преливащото сияние на скъпоценните камъни, от блясъка на украсените със злато платове, колани и обшивки, от искренето на златните закопчалки и ръкохватки; вълшебният аромат на шишетата с парфюми изпълваше въздуха с благоухание; килимите обещаваха отмора и покой. Когато потокът на бляскавите дарове започна да намалява, синът на посланика излезе напред и поднесе на ювиги-хана последния подарък — безценна стоманена ризница, покрита с дантела от златни листа. Докато поемаше ризницата, Кубрат съсредоточено гледаше Константин и щом забеляза този поглед, Теофан неволно потрепери — не, в този поглед освен просто любопитство имаше и още нещо… нещо друго… Самият Константин не бе разтревожен. Горд с мисията си, той смело разглеждаше прочутия повелител на варварите, от чието приятелство, изглежда, толкова силно бе заинтересуван византийския император. Високият слаб Константин се усмихваше на всички с откритата си юношеска усмивка, която не можеше да не предизвика ответна симпатия, усмихваше се почти стеснително, но дружелюбно и открито, и от тази усмивка сякаш в залата на приема стана по-светло. Хан Кубрат вдигна поглед към посланика:

— Твоят бог ти е изпратил хубав син. Той е красив и възпитан, а мисля, че също е умен и образован. Харесва ми. С удоволствие бих го приел в свитата си.

Теофан на мига забрави за етикета и рязко се надигна от мястото, съвсем непривично за дипломат.

— Велики и всемогъщи хане — каза бързо той, сякаш с думите си искаше да изтрие от паметта на ювиги-хана образа на своя син, — велики и всемогъщи хане, бих искал да чуя отговора, който трябва да предам на всемилостивия си господар, императора на Византия.