Джулиан Барнс: Шумът на времето

Само че още през 1929 г. той бе официално порицан, че музиката му „се отклонява от главния път на съветското изкуство“, и уволнен от поста си в Хореографското училище. Само че през същата година Миша Квадри, на когото посвети своята Първа симфония, стана и първият от неговите приятели и колеги, които бяха арестувани и разстреляни.

През 1932 г. Партията разпусна независимите организации и пое в свои ръце всички културни въпроси, но това не доведе до укротяване на наглостта, фанатизма и невежеството, а до систематичната им концентрация. Планът миньори да пишат симфонии не проработи според очакванията, но затова пък се случи обратното. От композиторите се очакваше да увеличават продукцията си подобно на миньорите и тяхната музика да топли сърцата, както изкопаните въглища топлят телата. Бюрократите оценяваха музикалната продукция както при всички останали производства; имаше си установени норми и отклонения от тях. Разгръщайки с вкочанени пръсти „Правда“ на гара Архангелск, той зърна на трета страница заглавие, по сочващо и осъждащо отклоненията:

ДАНДАНИЯ ВМЕСТО МУЗИКА.

Веднага реши на връщане да мине през Москва, за да потърси съвет. Докато замръзналите поля прелитаха зад прозорците на влака, той пре-прочете статията за пети и шести път. Първоначално бе потресен колкото заради операта, толкова и заради себе си: след подобно порицание представленията на „Лейди Макбет от Мценска околия“ в Болшой театър не можеха да продължат. През последните две години го аплодираха навсякъде - от Ню Йорк до Кливланд, от Швеция до Аржентина. В Москва и Ленинград операта се хареса не само на публиката и критиците, но и на политкомисарите. По време на Седемнайсетия партиен конгрес нейните представления бяха включени в официалната културна продукция на Московски окръг, която се съревноваваше с въгледобива в Донбас.

Сега всичко това не означаваше нищо - операта му трябваше да бъде заставена да замълчи като лаещо куче, което внезапно е ядосало своя стопанин. Той се опита да анализира различните елементи на атаката колкото се може по-хладнокръвно. Първо, самият успех на операта, особено в чужбина, се обръщаше против нея. Едва преди няколко месеца „Правда“ с патриотичен възторг съобщи за американската й премиера в Метрополитън Опера. Сега същият вестник смяташе, че „Лейди Макбет от Мценска околия“ се харесва извън Съветския съюз само защото е „объркваща и аполитична“ и защото „гъделичка извратения вкус на буржоазната публика със своята креслива, неврастенична музика“.

Оттук произтичаше и следващото, което той нарече за себе си „критика от правителствената ложа“ - въплъщение на онези ехидни усмивки, прозевки и подлизур-ски привеждания към скрития Сталин. Сега четеше, че музиката му „реве, кряка, пъшка и се задъхва“; че нейната „невротична, истерична и спазматична“ същност е заимствана от джаза; че пеенето е заменено с „креще-не“. Явно била надраскана, за да угоди на упадъчните формалисти, загубили всякакъв „здрав вкус“ към музиката и предпочитащи „хаотичен поток от звуци“. Кол-кото до либретото, то съзнателно наблягало на натура-листичните сцени и опошлявало повестта на Лесков; резултатът бил „груб, примитивен и вулгарен“.

Но греховете му бяха и политически. Анонимният анализ на автора, разбиращ от музика колкото прасе от кладенчова вода, беше изпъстрен с познатите етикети, натопени в оцет. Дребнобуржоазен формалист, пренасящ в музиката „най-отрицателните черти на мейер-холдовщината“. Написал е не опера, а антиопера със съзнателно преобърната наопаки музика. Пил е от същия отровен извор, който поражда левичарските зали-тания в живописта, поезията, педагогиката и науката. За в случай, че се налага да бьде изрично изтъкнато - а винаги се налагаше, - левичарството бе противопоставено на „истинското изкуство, истинската наука и истинската литература“.

Които имат уши, ще чуят, обичаше да казва той. Но дори и най-глухите нямаше как да не чуят какво им говори „Дандания вместо музика“ и да не се досетят за очакваните последствия. Имаше три изречения, насочени не просто към неговите теоретични заблуди, но и към самата му личност. „Композиторът явно не си е поставил задачата да чуе какво търси в музиката съветската публика.“ Това стигаше, за да му отнемат членството в Съюза на композиторите. „Опасността от такова направление в съветската музика е ясна.“

Това стигаше, за да му отнемат правото да свири и композира. И накрая: „Подобно заиграване с непонятни неща може да свърши много зле“. Това стигаше, за да му отнемат живота.