Джулиан Барнс: Шумът на времето

Майка му не отговори на неговото снизходително и лицемерно обяснение на живота. Така или иначе, двамата с Таня щяха да се разделят твърде скоро след срещата си. Тя се върна в Москва; те с Маруся в Петроград. Но си пишеха постоянно; гостуваха си; посвети й първото си клавирно трио. Майка му продължаваше да не одобрява. А после, три години по-късно, най-сетне дойдоха онези седмици, които прекараха заедно в Кавказ. Бяха на деветнайсет и без придружители; а той току-що бе спечелил триста рубли от концерти в Харков. Онези седмици в Анапа... колко далечни изглеждаха. И наистина бяха далечни - преди над една трета от неговия живот.

И тъй, всичко бе започнало точно сутринта на 28 януари 1936 г. в Архангелск. Бяха го поканили там да изпълни първия си концерт за пиано с местния оркестър под диригентството на Виктор Кубацки; двамата изсвириха и новата му соната за виолончело и пиано. Всичко мина добре. На следващата сутрин той отиде до гарата да си купи новия брой на „Правда“. Огледа набързо първата страница, после разгърна на следващите. Това бе, както щеше да казва по-късно, най-па-метният ден в живота му. Дата, която реши да отбелязва всяка година до смъртта си.

Само че, както упорито твърдеше умът му, никога нищо не започва толкова точно. Започва на различни места и в различни умове. Истинската отправна точка можеше да е собствената му слава. Или операта му. Или Сталин - непогрешим и следователно отговорен за всичко. Или пък причината можеше да е нещо толкова просто като подреждането на оркестъра. Всъщност може би в крайна сметка това щеше да е най-добрият начин да го възприеме: един композитор първо е отречен и унизен, по-късно арестуван и разстрелян само заради подреждането на един оркестър.

Ако всичко беше започнало другаде и в умовете на други хора, то навярно виновен бе Шекспир, че е написал „Макбет“. Или Лесков, че го е пренесъл на руска почва в „Лейди Макбет от Мценска околия“. Не, нищо подобно. Очевидно вината бе негова - написал е възмутителна творба. Виновна бе неговата опера, която постигна такъв успех - и у дома, и в чужбина, -че събуди любопитството на Кремъл. Виновен бе Сталин, защото той бе вдъхновил и одобрил редакционната статия в „Правда“. Може би дори сам я беше написал: в нея имаше достатъчно граматически грешки, за да се предположи, че е съчинена от човек, когото не можеш да коригираш. И пак Сталин беше виновен, защото си въобразяваше, че е покровител и познавач на изкуството. Знаеше се, че никога не пропуска постановка на „Борис Годунов“ в Болшой театър.

Почти толкова запален беше и по „Княз Игор“, и по „Садко“ на Римски-Корсаков. Защо пък да не чуе и тази възхвалявана нова опера, „Лейди Макбет от Мцен-ска околия“?

И тъй, наредиха на композитора да посети представлението на творбата си на 26 януари 1936 г. Щеше да присъства другарят Сталин; също и другарите Моло-тов, Микоян и Жданов. Те заеха местата си в правителствената ложа. За зла участ, тя се намираше непосредствено над ударните и духовите инструменти. А точно в „Лейди Макбет“ тези инструменти не се отличаваха със скромност и сдържаност.

Спомни си как гледаше правителствената ложа от ложата на директора, където бе седнал. Сталин се криеше зад една завеска - отсъстващо присъствие, към което угоднически се въртяха другите видни другари, знаейки, че ги наблюдават. При дадените обстоятелства както диригентът, така и оркестърът бяха изнервени. В интерлюдията преди сватбата на Катерина духовите и ударните инструменти изведнъж засвириха по-силно, отколкото той бе отбелязал. А после това своеволие зарази като вирус и всички останали. Дори и да го забеляза, диригентът беше безсилен да им попречи. Оркестърът свиреше все по-оглушително; и всеки път щом ударните и духовите инструменти гръм-ваха във фортисимо под правителствената ложа - тъй мощно, че стъклата трепереха, - другарите Микоян и Жданов потръпваха театрално, обръщаха се към фигурата зад завеската и явно подмятаха някоя подигравателна забележка. Когато в началото на Четвърто действие публиката погледна нагоре към правителствената ложа, тя беше празна.

След изпълнението той си стегна куфарчето и отиде направо на Северната гара да хване влака за Архан-гелск. Спомни си как мислеше, че правителствената ложа е специално бронирана със стоманени плочи, за да предпази високопоставените гости от покушение. Но неговата ложа нямаше защита. По това време още не бе навършил трийсет, а жена му беше бременна в петия месец.