Джулиан Барнс: Шумът на времето

Какво значение имаше името? Той беше роден в Санкт Петербург, прекара детството си в Петроград, порасна в Ленинград. Или Санкт Ленинсбург, както понякога обичаше да го нарича. Какво значение имаше името?

Беше на трийсет и една. На няколко метра от него лежеше жена му Нита с дъщеричката им Галина. Галя беше едва на годинка. Напоследък животът му сякаш почваше да придобива стабилност. Емоционалната страна на нещата винаги го затрудняваше. Той изпитваше силни чувства, но така и не овладя умението да ги изразява. Дори на футболен мач не крещеше и не се самозабравяше като останалите; предпочиташе тихо да коментира майсторството или некадърността на играча. Някои вземаха сдържаността му за типичното високомерие на ленинградчаните; но дълбоко в себе си той знаеше, че е срамежлив и притеснителен човек. Що се отнасяше до жените, когато превъзмогнеше плахостта си, почваше да се люшка между нелеп възторг и смазващо отчаяние. Сякаш вечно попадаше на зле настроен метроном.

Ала дори и така, животът му най-после бе придобил някакъв ред, а заедно с него и верния ритъм. Само че сега всичко отново бе станало нестабилно. Нестабилно - това бе повече от меко казано.

Куфарчето, подпряно до прасеца му, разбуди спомена за времето, когато се опита да избяга от дома си. На колко години беше? На седем-осем може би. А носеше ли си куфарче? Навярно не - избухването на майка му беше твърде внезапно. Случи се едно лято в Ириновка, където баща му бе назначен за управител. А Юргенсен беше майсторът, който правеше и поправяше разни неща в дачата им и разрешаваше всички проблеми по начин, разбираем и за дете. Този човек никога не го командваше, просто го оставяше да гледа как парче дърво се превръща в сабя или свирка. Даваше му буца прясно отрязан торф и му позволяваше да я мирише. Той много се бе привързал към Юргенсен. Така че, когато нещо не му допадаше, а това се случваше често,

той казваше: „Добре тогава, ще отида да живея при Юргенсен“. Една сутрин, още в леглото, бе отправил тази заплаха, или обещание, за пръв път през деня. Но на майка му вече й бе накипяло. Щом е тъй, обличай се и да те водя при него, отвърна тя. Той веднага прие предизвикателството - да, значи не бе имал време да си събере багажа. София Василиевна го сграбчи за китката и двамата тръгнаха през полето към къщата на Юргенсен. Отначало той беше дързък в заплахата си и гордо крачеше редом с майка си. Но постепенно взе да влачи крака, а китката му започна да се изплъзва от нейната хватка. В онзи момент си мислеше, че сам се дърпа, но сега осъзнаваше, че майка му го е пускала -пръст след пръст, - докато накрая се измъкна на свобода. Не свободата да живее при Юргенсен, а тази да подвие опашка и разплакан да хукне към къщи.

Ръце, изплъзващи се ръце, сграбчващи ръце. Като дете той се боеше от мъртвите - страхуваше се, че те ще станат от гробовете си, ще го хванат и ще го отмъкнат в студената черна земя, а пръстта ще напълни устата и очите му. Този страх постепенно изчезна, защото ръцете на живите се оказаха по-страшни. Проститутките на Петроград не пожалиха младостта и невинността му. Колкото по-тежки времена идваха, толкова по-алчни ставаха ръцете. Посягаха да се вкопчат в слабините ти, в хляба ти, в приятелите, семейството и работата ти, в самото ти съществуване. Подобно на проститутките, той се страхуваше от портиерите. И от полицаите, с ка-квито и имена да бяха избрали да се наричат днес.

Но после се появи и точно обратният страх - да се изплъзнеш от ръце, които те закрилят.

Маршал Тухачевски го закриляше. Дълги години.

До деня, когато видя как от косата над челото на маршала се стича пот. Голяма бяла кърпичка литна нагоре да я попие и той разбра, че вече няма кой да го закриля. Маршалът бе най-надареният човек, когото някога беше срещал. Най-известният руски военен стратег вестниците го наричаха „Червения Наполеон“. Освен това беше любител на музиката и майстор на цигулки в свободното си време; човек с открит, любознателен ум, който обичаше да обсъжда романи. През десетте години на своето познанство с Тухачевски той често го бе виждал след залез слънце да обикаля из Москва и Ленинград с маршалската си униформа, къде по работа, къде за забавление, смесвайки политиката с удоволствието; виждал го бе да разговаря и спори, да яде и да пие, да ухажва открито и пламенно някоя балерина. Маршалът обичаше да обяснява, че навремето французите му разкрили тайната как да пие шампанско, без да страда от махмурлук.