Джулиан Барнс - Шумът на времето

Това със сигурност би било прието като голям напредък. Но всъщност той само смени единственото число с множествено.

Ала вече не беше толкова сигурен. Вярно, в иронията можеше да има самодоволство, както и в протеста. Селско хлапе замерва лъскав автомобил с огризка от ябълка. Пиян просяк смъква гащи и си разгалва задника пред почтени хора. Виден съветски композитор вмъква изтънчена подигравка в симфония или струнен квартет. Имаше ли разлика, било то в мотива или в резултата?

Днес осъзнаваше: иронията бе също толкова уязвима за ударите на живота и времето, както всяка друга способност. Една сутрин се събуждаш и вече не знаеш дали ти е останала и капка насмешливост; а и да е -има ли вече значение, усеща ли я някой? Въобразяваш си, че излъчваш ултравиолетова светлина - ами ако тя остава незабелязана, защото е извън спектъра, познат на всички останали? Той бе вмъкнал в първия си концерт за виолончело мотиви от „Сулико“, любимата песен на Сталин. Но Ростропович изсвири мелодията, без изобщо да забележи. Ако намекът трябваше да се изтъкне дори пред Слава Ростропович, то кой друг по света би го усетил?

А и иронията си имаше граници. Например не можеш да бъдеш ироничен мъчител; или иронична жертва на изтезания. Не можеш иронично да влезеш в Партията. Можеш да влезеш честно или цинично - друго няма. За външния наблюдател можеше и да няма значение какъв е случаят, тъй като и двете биха изглеждали достойни за презрение. Неговото по-младо „аз“, застанало край пътя, би видяло на задната седалка в колата някакъв съсухрен стар слънчоглед, който вече не се върти към слънцето на Сталиновата конституция, но все още го влече към светлинния източник на Властта.

Ако обърнеш гръб на иронията, тя се вкисва до сарказъм. И каква полза тогава? Сарказмът беше ирония, загубила душата си.

Под стъклото на бюрото му във вилата в Жуковка имаше огромна снимка на Мусоргски, навъсен и грубоват като мечок - тя го подтикваше да изхвърли всяка посредствена творба. Под стъклото на бюрото в московския му апартамент имаше огромна снимка на Стравински, най-великия композитор на столетието -тя го подтикваше да пише най-добрата възможна музика. А на нощното му шкафче неизменно стоеше картичката, която донесе от Дрезден - Тициан, „Кесаревото Кесаря“.

Фарисеите се опитали да подведат Исус с въпроса дали евреите трябва да плащат данък на Кесаря. През цялата човешка история Властта винаги е гледала да измами и поквари онези, от които се чувства застрашена. Той направи опити да не се поддаде на нейните хитрини, но не беше Исус Христос, а само Дмитрий Дмитриевич Шостакович. И макар че отговорът на Исус към фарисея, който му показва златен образ на Кесаря, всъщност беше разумно двусмислен - не уточняваше кое е за Бога и кое за Кесаря, - днес подобен отговор нямаше как да се повтори. „Дайте на изкуството онова, което е за изкуството?“ Такова бе веруюто на изкуството заради самото изкуство, на формализма, ешцентричния песимизъм, ревизионизма и всички други „-изми“, с които го замеряха през годините. А отговорът на Властта винаги щеше да бъде един и същ. „Повтаряйте след мен - казваше тя, -

ИЗКУСТВОТО ПРИНАДЛЕЖИ НА НАРОДА - В. И. ЛЕНИН. ИЗКУСТВОТО ПРИНАДЛЕЖИ НА НАРОДА - В. И. ЛЕНИН.“

И тъй, той щеше да умре скоро, най-вероятно през следващата високосна година. После всички щяха да умрат един по един - неговите приятели и врагове; тези, които разбираха колко е сложно да живееш под тирания, и тези, които биха предпочели да е мъченик; тези, които познаваха и обичаха музиката му, и шепа старци, които все още си подсвиркваха „Песен за насрещния план“, без дори да знаят кой я е написал.

Всички щяха да умрат - освен може би Хренников.

През последните си години той все по-често вписваше в струнните си квартети morendo'. замиращо, сякаш умира. Така бележеше и собствения си живот Е, животът на някои свършваше във фортисимо и мажор.

И никой не умираше точно навреме. Мусоргски, Пушкин, Лермонтов - те всички бяха умрели твърде рано. Чайковски, Росини, Гошл - те всички трябваше да умрат по-рано; може би и Бетовен. Това, разбира се, беше проблем не само за известните писатели и композитори, но и за обикновените хора: проблемът да живееш отвъд най-добрите години, отвъд онази точка, където животът престава да носи радост, а само разочарования и страховити случки.

Той бе живял достатъчно дълго, за да се ужаси от себе си. С творците често ставаше така: поддаваха се или на суетата да се смятат за по-велики, отколкото са в действителност, или пък на разочарованието. Напоследък той често бе склонен да се смята за скучен, посредствен композитор. Младежката неувереност бе нищо в сравнение е тази на старците. И може би тук беше крайната им победа над него. Вместо да го убият, те го оставиха да живее и така в действителност го убиха. Това беше последната, неоспорима ирония на неговия живот: че като го оставиха да живее, те го убиха.