Джулиан Барнс - Шумът на времето

Той подозираше, че хората го намират за толкова смешно не само защото Максим беше комик по рождение, не само защото харесваха българските вицове, но и по друга, по-дълбока причина: защото малката сценка съдържаше толкова съвършена поука. Свръхелож-ни маневри, за да бъде постигнат най-простият резултат; глупост; самодоволство; слепота за чуждото мнение; повтаряне на едни и същи грешки. Нима всичко това, умножено по милиони и милиони човешки животи, не отразяваше как стоят нещата под слънцето на Сталиновата конституция - необятен каталог от малки фарсове, съчетани в една огромна трагедия?

Или един друг образ от собственото му детство -тяхната дача в Ириновка, в онова имение, забогатяло от подземните слоеве торф под него. Къщата от някакъв сън или кошмар, е огромни стаи и тесни прозорчета, които караха възрастните да се смеят, а децата да треперят от страх. Сега той осъзнаваше, че държавата, в която бе живял толкова време, е също такава. Сякаш, чертаейки плановете си за Съветска Русия, архитектите са били мъдри, старателни и добронамерени, но са се провалили на най-елементарно ниво: сбъркали са метрите със сантиметри, а понякога и обратното. В резултат на това Домът на комунизма бе построен без каквито и да било пропорции и без човешки мащаб. Той навяваше сънища, навяваше кошмари и караше всички - както възрастните, така и децата - да се страхуват.

Оптимистична трагедия. Този израз, много старателно използван от бюрократите и музиковедите, които рецензираха неговата Пета симфония, би подхождал по-добре на самата Революция и създадената от нея Русия.

Също както не можеше да възпре ума си от спомени, той не можеше да попречи и на непрестанните му безплодни въпроси. Последните въпроси в човешкия живот идват без отговори; такава е тяхната същност.

Те просто вият в главата като фабрична сирена във фа диез.

И тъй, талантът се крие в теб като торфени залежи. Колко си извлякъл? Колко остават да лежат недокоснати? Малцина творци извличат само най-добрите залежи; малцина дори ги разпознават като такива. А в собствения му случай преди повече от трийсет години бяха опънали ограда от бодлива тел с предупредителен надпис: НЕ ПРЕМИНАВАЙ! Кой знае какво се криеше - какво би могло да се крие - отвъд заграждението? Следваше логичен въпрос: колко слаба музика се разрешава на един добър композитор? Някога той си мислеше, че знае отговора; днес нямаше представа.

Беше писал слаба музика за много слаби филми. Макар да можеше да се каже, че слабата му музика е направила тези филми още по-слаби и така е оказала услуга на истината и изкуството. Или просто си търсеше оправдание чрез софистика?

Финалният вой на сирената в главата му беше както за неговия живот, така и за неговото изкуство. Той питаше: в кой момент песимизмът се превръща в отчаяние? Последните му камерни творби подчертаваха този въпрос. Той каза на виолиста Фьодор Дружинин, че първата част на неговия Петнайсети квартет трябва да се свири „така, че мухите да падат мъртви, а публиката да си излезе от скука“.

През целия си живот той разчиташе на иронията. Предполагаше, че тя се ражда на обичайното място - в пропастта между човешките представи, предположения или надежди за бъдещия живот и това какъв се оказва всъщност. Така иронията се превръща в защита на личността и душата; тя ти позволява да дишаш във всекидневието. Пишеш в писмо, че някой е „прекрасен човек“, а получателят знае да си направи обратния извод. Иронията ти позволява да имитираш жаргона на Властта, да четеш безсмислени речи, написани от твое име, да съжаляваш сериозно за липсата на портрет на Сталин в кабинета ти, докато зад открехнатата врата жена ти едва се удържа да не избухне в забранен смях. Можеш да приветстваш назначаването на нов министър на културата, отбелязвайки каква радост ще настане в прогресивните музикални среди, които винаги са залагали на него най-ш лемите си надежди. Пишеш финална част на Петата си симфония, което е като да изрисуваш клоунска усмивка върху лицето на труп, а после изслушваш невъзмутимо реакцията на Властта: „Ето, видяхте ли, той умира щастлив, уверен в справедливата и неизбежна победа на Революцията“. И в дъното на душата си вярващ че докато можеш да разчиташ на иронията, ще успяваш да оцелееш.

Така например през годината, когато влезе в Партията, той написа своя Осми квартет. Пред приятели каза, че го е посветил „в памет на композитора“. Което музикалните власти без съмнение биха сметнали за недопустимо егоистично и песимистично. Затова в крайна сметка посвещението на публикуваната творба гласеше: „На жертвите на фашизма и войната“.