Джулиан Барнс: Шумът на времето

„Но какво ще означава това, Дмитрий Дмитриевич, когато публикуват събраните ви съчинения?“ „Ще означава, че не си струва да се четат.“ „Но обикновените хора ще бъдат подведени.“ „Като знам до каква степен са подведени вече, бих казал, че за една статия по музикознание няма кой знае какво значение дали е написана от композитор или не. Според мен, ако я прочета и направя поправки, само ще е още по-подвеждаща.“

Но имаше и по-лошо от това, много по-лошо. Той подписа гнусно открито писмо срещу Солженицин, макар че му се възхищаваше и го препрочиташе постоянно. Няколко години по-късно е друго гнусно пие-мо осъди Сахаров. Неговият подпис се появяваше заедно с тези на Хачатурян, Кабалевски и, естествено, Хренников. В дъното на душата си се надяваше, че никой няма да повярва - никой не би могъл да повярва, -че той наистина е съгласен с това, което казваха буквите. Но хората вярваха. Приятели и колеги музиканти отказваха да му стиснат ръката, обръщаха му гръб. Иронията си има граници - не можеш да подписваш писма със запушен нос или сплетени зад гърба пръсти, очаквайки хората да се досетят, че не си искал да кажеш това. И тъй, той измени на Чехов и взе да подписва доноси. Предаде се и предаде доброто мнение, което все още имаха за него. Бе живял твърде дълго. Научи много и за унищожаването на човешката душа. Е, животът не е разходка в полето, както се казва. Душата може да бъде унищожена по един от следните три начина: чрез това, което ти причиняват другите; чрез това, което те карат да си причиняваш; и чрез това, което доброволно избираш да си причиниш. Всеки отделен метод е напълно достатъчен; но ако се приложат и трите, резултатът е неминуем.

Той мислеше за живота си като поредица от дванай-сетшдишни цикли на лош късмет. 1936 г.; 1948 г.;

1960 г... След още дванайсет години идваше неизбежно високосната 1972 г., в която той твърдо се надяваше да умре. Със сигурност бе сторил всичко по силите си. Здравето му, открай време крехко, бе разклатено дотам, че вече не можеше да се изкачва по стълбища. Забраниха му алкохола и цигарите - забрани, които сами по себе си могат да убият човека. А вегетарианската Власт се стараеше да помогне, подмяташе го от единия край на страната до другия, за да присъства на еди-коя си премиера, да получи еди-какви си почести. Краят на годината го завари в болница е камъни в бъбреците, плюс една допълнителна радост - лъчетера-пия за киста на белия дроб. Той понасяше всичко стоиче ски като инвалид; притесняваше го не толкова собственото му състояние, колкото реакциите на хората спрямо него. Съжалението го притесняваше точно толкова, колкото и хвалбите.

Изглежда обаче, бе разбрал погрешно: лошият късмет, предвиден за него през 1972 г., не бе да умре, а да продължи да живее. Той правеше всичко по силите си, но животът все още не беше приключил е него. Животът бе котката, която влачи папагала за опашката надолу по стълбището; главата му се удряше във всяко стъпало.

Когато тия времена отминат... ако изобщо отминат, ще са отлетели поне 200 000 000 000 години. Карло-Марло и техните наследници вечно разобличаваха вътрешните противоречия на капитализма, които според всяка логика му гарантираха рухването. И все пак капитализмът не падаше. Който имаше очи да види, беше наясно е вътрешните противоречия на комунизма; но кой знаеше дали те са достатъчни, за да го свалят? Можеше да е сигурен само в едно: че когато - ако -тези времена отминат, хората ще поискат опростен вариант на станалото. Е, това си бе тяхно право.

Един да чува, един да помни и един да пие - така казваше народът. Не му се вярваше, че ще може да спре да пие, каквото и да препоръчваха лекарите; не можеше да спре да чува; и най-лошото - не можеше да спре да си спомня. Толкова му се искаше паметта да може да се изключва по желание, като пускането на автомобил по инерция. Точно това използваха шофьорите, когато караха по надолнище или когато достигаха максимална скорост: продължаваха по инерция, за да пестят бензин. Но той нито веднъж не успя да направи същото е паметта си. Мозъкът му упорито подслоняваше неговите провали, униженията, самоотвраще-нието, сбърканите решения. Той искаше да си спомня само каквото сам избере: музиката, Таня, Нина, родителите си, верните и надеждни приятели, как Галя си играе е прасето, как Максим имитира български милиционер, прекрасен гол, смях, радост, любовта на младата му жена. Спомняше си всички тези неща, но те често бяха наслоени и преплетени е онова, което не искаше да си спомня. И тези зловредни примеси, това разложение на паметта го измъчваше.