Джулиан Барнс: Шумът на времето

През последните години неговите тикове и мимики се засилиха. Той можеше да бъде спокоен и да седи кротко е Ирина; но сложеха ли го на трибуна като официално лице, дори и пред напълно приятелска публика, едва успяваше да остане на място. Чешеше се по главата, подпираше си брадичката е длан, забиваше показалеца и малкия си пръст в бузата; потрепваше и се въртеше като човек, очакващ да бъде арестуван. До-като слушаше собствената си музика, понякога закриваше устата си е длан, сякаш искаше да каже: Не вярвайте на това, което излиза от устата ми, вярвайте само на онова, което влиза в ушите ви. Или пък е изненада откриваше, че се щипе е върховете на пръстите, сякаш проверяваше дали сънува или чешеше внезапни ухапвания от комари.

Често мислеше за баща си, на когото покорно бе кръстен. Този благ, добродушен човек, който всяка сутрин се събуждаше е усмивка на лицето - ако можеше да има „оптимистичен Шостакович“, това би бил той. Дмитрий Болеславович оставаше завинаги в паметта на сина си е игра в ръката и песен на устата; втренчен през пенснето си в тесте карти или телена главоблъс-каница; със запалената лула; загледан в растящите си деца. Един човек, който не живя достатъчно дълго, за да разочарова другите или да се разочарова от живота. „Отдавна прецъфтяха хризантемите в градината...“

И после... как продължаваше? Да, „но любовта все още тлее в болно ми сърце“. Синът се усмихваше, но не като баща си. Той имаше истински болно сърце и вече бе претърпял два инфаркта. Третият се задаваше, защото той вече разпознаваше предупредителния знак: когато пиенето на водка не му доставяше удоволствие.

Баща му почина в годината, преди той да срещне Таня - така беше, нали? Татяна Гливенко, неговата първа любов, която му каза, че го обича, защото е чист Те поддържаха връзка и след години тя казваше, че ако са се срещнали в санаториума само няколко седмици по-рано, целият им живот щял да бъде различен. Кога-то дойдел мигът за раздялата, тяхната любов щяла да е толкова силна, че нищо да не може да я изкорени. Това била тяхната съдба, а те я пропуснали, подлъгани от случайностите на календара. Може би. Той знаеше колко обичат хората да мелодраматизират младежкия си живот и да си блъскат главите над избори и реше-ния, които навремето са направили необмислено. Знаеше също, че Съдбата е само в думите „И тъй...“.

И все пак те бяха първата любов един на друг и той продължаваше да си спомня онези седмици в Анапа като идилия. Макар че идилията става идилия едва след като свърши. Във вилата в Жуковка монтираха асансьор, за да се качва от коридора право в стаята си.

Ала това бе не другаде, а в Съветския съюз, където законите и наредбите повеляваха, че дори и в частно жилище асансьорът може да се управлява само от надлежно квалифициран служител. И какво направи тогава Ирина Антоновна, която се грижеше чудесно за него? Записа се в съответното училище и учи, докато не получи удостоверение за завършване. Кой би си помислил, че му е писано да се ожени за квалифициран оператор на асансьор?

Той не правеше сравнение между Таня и Ирина, между първата и последната любов; не това бе важното. Беше верен на Ирина. Тя много се стараеше животът му да е поносим и приятен. Просто неговите възможности за живот отдавна не бяха същите. Докато в Кавказ тези възможности не знаеха граници. Но в това превръщаше времето човека.

Преди да се срещне с Таня в Анапа, имаше изпълнение на Първата му симфония в градската градина на Харков. Както и да го погледнеш, беше си пълен провал. Струнните инструменти звучаха пискливо; пианото не се чуваше; тимпаните заглушаваха всичко; първият фашт беше отчайващо некадърен, а диригентът безпомощен; в началото всички кучета на града се присъединиха към концерта и публиката изпадна в неистов смях. И все пак го обявиха за голям успех. Невежата публика ръкопляска дълго и шумно; некадърният диригент обра лаврите; оркестърът поддържаше илюзията за компетентност; а композиторът трябваше да се качи на сцената и да се кланя за благодарност на всички страни. Вярно, беше много ядосан; вярно бе също така, че беше достатъчно млад, за да се наслади на иронията.

„Ето как българският милиционер си връзва обувките!“, обявяваше Максим пред приятели на баща си. Момчето още от малко обичаше шегите и пакостите, прашките и въздушните пушки; а е годините отработи комичната сценка до съвършенство. Влизаше е провиснали връзки на обувките, носейки стол, който начумерено слагаше насред стаята, като го влачеше бавно, докато намери най-доброто положение. После правеше важна физиономия и е две ръце вдигаше и наместваше десния си крак върху стола. Озърташе се, крайно доволен от това простичко постижение. Сетне е тромаво движение, което зрителите отначало не успяваха да разберат, той се прегъваше, без да обръща внимание на крака върху стола, и завързваше връзките на другата обувка - долу на пода. Извънредно доволен от резултата, той сменяше краката, вдигаше левия горе на стола и се навеждаше да завърже връзките на дясната си обувка. Когато приключваше и публиката се превиваше от смях, Максим заставаше мирно, проверяваше двете успешно завързани обувки, кимваше замислено и помъкваше стола обратно на място.