Георги Томов - Розариум

— Не зная дали…

— Моля ти се, Радо! — прекъсна го Кристина. — Наистина ти се моля. Ще си по-доволен, отколкото да блъскаш по морето. Тук има работа за цялото лято. Виж каква красота е. Не ти показах гледката от чардака! А вечер е тихо, няма такава тишина. Направо ще се родиш тук. Какво ще кажеш?

— Не е за сам човек, трябва си бригада.

— Ама разбира се. Оставям ти пари и ти давам картбланш да правиш каквото решиш за нужно. Моля те!

— Мога да остана няколко дни, да видим как ще потръгне… Ти на този плати ли му нещо авансово?

— Да, за труд и дървен материал за обшивка. Щеше да го поръча в дърводелната долу на пътя, малко след разклона за насам.

— Добре, нека да пробваме, но нищо не обещавам. Освен че няма да те завлека с пари. Ще се опитам да намеря хора и да организирам нещата тук, но няма да се сърдиш, ако по някое време си тръгна, без да съм довършил.

— Чудесно. Ще ти застеля мин дера. Ако ти е твърдо, ще търсим дюшек. Ела да ти покажа.

Тръгнаха към старата къща — ремонтирана, накипрена с нова дограма и обширна покрита тераса. Разположеният срещу външната врата оджак разделяше обширното помещение на две. Спалня от ковано желязо в едната част, дървени миндери, модерно обзаведена кухня и баня — в другата.

— Топла вода няма, ей го бойлера — в кашона. Можеш ли да го монтираш?

Излязоха на площадката под навеса — отворена към двора, със стени от зидан камък, дървени пейки и голяма орехова маса е резбовани крака.

— Аз ще се разбера с пътната помощ да ти оправят колата и да я докарат.

На тръгване Кристина му остави пари и номера на мобилния си телефон.

След като новата му работодателка си тръгна, Радо огледа внимателно бившата плевня и направи списък на неотложните задачи. Тиклите се нуждаеха от пренареждане; на няколко места посивелите греди от твърд като стомана цер се бяха нацепили и се налагаше да бъдат подменени или поне укрепени е планки; стените на баните плачеха за изправяне с допълнителна мазилка, а подовете — за нивелиране. Това можеше да свърши и сам, но трябваха хора за дървената обшивка, а за покрива — истински майстор.

Към обяд пристигна камионетка с жълта лампа и надпис „Пътна помош“, следвана от опела на собствен ход. Едното от момчетата му подаде ключовете, а другото го потупа свойски по рамото:

— Как само се беше метнал в изкопа, не е истина. Хлъзнал си се по калта, а?

— Каква кал?

— От багерите. Не си ли я видял?

— Е… в тоя потоп.

— Аха. Каква ти е мацката, дето плати масрафа? На шефа му потече висшата английска лига, да знаеш. „Леле, леле, какви цици! И ги носи като царица!“ Супермацка, верно. Висока, засукана. И стъпва като фламинго, нищо че със сигурност гони четиресетака. Ти на колко си?

— Гоня петдесетака.

— Ха, верно ли. От какво си побелял така? От ядове или от удоволствия?

— Стига плещи, Ачо. Остави човека да си огледа колата — нервно се обади колегата му. — Няма проблеми с двигателя и ходовата част, ожулен калник и натисната предна броня — това е.

— Карай си така, к’во ти пука — заключи великодушно Ачо.

Камионетката изманеврира и тръгна надолу към селото. Внезапно перчемът на Ачо се развя над покрива:

— Нема как да сте гаджета — изхили се стърчащата от шибидаха глава. — Мацката с нейния джип и ти — с тая каруца.

Колегата му даде рязко газ и гумите превъртяха върху отдавна изсъхналия асфалт.

На разкривените маси пред кръчмата двама старци се радваха на слънцето. Радо поздрави и влезе в пустото помещение. Вътре, на стената срещу вратата, бе окачен разкривен надпис — „Доверие — всекиму, вересия — никому!“. Мъжът зад тезгяха го огледа с любопитство:

— Ти си на Болярката човека, нали?

— Коя болярка?

— Тая с джипа. Горе на адвокатската къща, над чешмата?

— А, да.

— Така де. Ние сме приятели с нея, тя много помага за църквата. Спря одеве — да каже, че сигурно ще слезеш за обяд. Размразих кебапчета. Понеже още ги няма бачкаторите, те идват с виладжиите, като свършат децата училище. Колко искаш?

— Шест. И три филийки хляб.

— Филии — в града. Тука сме на четвъртинки. Ама сега мога да ти дам само една, пък за утре ще те предвидя с колкото кажеш, че тука хлябът е по заявка.

Кръчмарят извади найлонов плик със сурови кебапчета и хвърли шест на електрическата скара, помисли и добави останалите четири. На вратата се появи прегърбен дядка, кимна и остави две смачкани двулевки на тезгяха. Кръчмарят претегли парче саздърма, зави го в амбалажна хартия, бръкна някъде отдолу и извади шарено картонче. В треперещите ръце на стареца се появи монета от пет стотинки и той трескаво затърка по квадратчетата.