Хенри Милър - Nexus

Какъв късмет, че имах само един читател! Такъв снизходителен при това. Всеки път, когато сядах да напиша някоя страница за него, си нагласях полата, натъкмявах си прическата и си напудрях носа. Само да можеше да ме види, докато работех, милото Татенце! Само да знаеше какви усилия полагах, за да придам на романа му необходимата литературна форма. Какъв Мариус имаше той в мое лице! Какъв епикуреец!

Някъде Пол Валери беше казал: „Онова, което е ценно единствено за нас (имайки предвид поетите на литературата), няма стойност. Такъв е законът на литературата“. Тъй ли е туй сега? Тц, тц! Наистина, нашият Валери е разисквал изкуството на поезията, разисквал е задачата и целта на поета, неговият raison d’etre 40 40 Raison d’etre (фр.) — право на съществуване. — Бел.прев. . Аз самият никога не съм разбирал поезията като поезия. За мен целта на поета е навсякъде, във всичко. Да дестилира мисълта, докато тя увисне в аламбика на стихотворение без нито едно петънце, нито сянка, нито мимолетен полъх от „нечистотиите“, от чиято отвара е получено — за мен това е безсмислен, безполезен труд, макар да е клетвената и тържествена служба на онези акушерки, трудещи се в името на Красотата, Формата, Разума и така нататък.

Говоря за поета, защото тогава, в блаженото си ембрионално състояние, бях по-близо до поет от всякога. Никога не съм мислел като Дидро, че „моите идеи са моите курви“. Защо да искам курви? Не, моите идеи бяха градина на насладите. Разсеян градинар бях аз и макар нежен и наблюдателен, не придавах особено значение на присъствието на бурени, тръни, коприва — копнеех единствено да идвам често в това затънтено място, в това царство, населено с храсти, цветове, цветя, пчели, птички, всевъзможни буболечки. Никога не обикалях градината като сводник, дори не и в развратно настроение. Нито пък я обработвах като ботаник, ентомолог или градинар. Не изучавах нищо, дори и собствената си почуда. Нито пък кръстих нещичко поне. Видът на цветето беше достатъчен или благоуханието му. Как е възникнало цветето? Как е възникнало всичко ! Ако задавах въпроси, то питах: „Там ли си, малко приятелче? Капките роса все още ли висят от венчелистчетата ти?“

Какво по-мило отношение — по-добри маниери! — от това, да се отнасяш към мислите, идеите, проблясъците на вдъхновение като към цветя на насладата? Какви подобри работни навици от това да ги поздравяваш всеки ден с усмивка или да вървиш между тях и да размишляваш за мимолетното им великолепие? Вярно, от време на време дръзвах да откъсна някое за бутониерата си. Но да го експлоатирам, да го пращам на работа като курва или борсов агент — немислимо. На мен ми стигаше да ме вдъхновяват, не да ме вдъхновяват постоянно. Не бях нито поет, нито роб. Просто не бях в крак. Heimatslos. 41 41 Heimatslos (нем.) — без родина. — Бел.прев.

Единственият ми читател… По-късно щях да го разменя за идеалния читател, този съкровен пакостник, този обичен калпазанин, на когото мога да говоря, сякаш нищо няма никаква стойност, освен за него и мен. Защо да добавям „и мен“? Може ли той, този идеален читател, да бъде друг, освен моето alter ego ? Защо да създаваме свой собствен свят, ако трябва да бъде разбираем за всеки Том, Дик и Хари? Нямат ли другите този свят на ежедневието, който твърдят, че презират, ала се вкопчват в него като давещи се плъхове? Не е ли странно как те, които отказват, или твърде ги мързи да създадат собствен свят, настояват да нахълтат в нашия? Кой ли тъпче цветните лехи нощем? Кой ли оставя фасове във ваничката на птиците? Кой опикава руменеещите виолетки и попарва цвета им? Знаем как вие опустошавате страниците на литературата в търсене на онова, което ви угажда. Ние откриваме следите на вашия непохватен дух навсякъде. Вие сте тези, които убивате гениите, вие осакатявате великаните. Вие, вие , независимо дали чрез любов и обожание или завист, злоба и омраза. Онзи, който пише за вас, пише собствената си смъртна присъда.

Това го е написал Иса-сан. Назовете ми стойността му!

Беше около десет часа сутринта една събота, само няколко минути след като Мона тръгна към града, когато госпожа Сколски почука на вратата. Току-що бях седнал зад машината и ми се пишеше.

— Влез! — казах.

Тя влезе колебливо, спря се уважително и рече:

— Долу има един господин, който иска да ви види. Казва, че бил ваш приятел.