Синтия Озик - Месията от Стокхолм

Ларш извади джобното си ножче и почука на остъклената врата. Никой не го чу. Той пак почука. Тя можеше да е забравила лампата и да си е отишла у дома, в апартамента си. Ларш я беше превърнал в своя довереница — Хайди беше една от малцината, които знаеха това, което той знаеше — но въпреки това никога не беше ходил в апартамента ѝ. Апартаментът беше дотолкова реален факт, доколкото и мълвата за съпруга и доктор Еклунд. Истинският подпис на брачната и връзка стоеше изрисувана със златни букви върху витрината BOKHANDLARE, „Книжар“. Когато заключеше вечер, тя се гушваше в обятията на нафтовата си печка с две дюзи, квадратната си малка масичка и походното си легло. Сред неравните форми на картонените кутии в задната си стаичка тя имаше мъничък хладилник и мъничка тоалетна, както и порцеланов леген на сини точки и чудноватата германска лампа — абажурът ѝ представляваше кристален жълт нарцис, и чайник. Нямаше никаква баня, макар че оградената ниша, подобна на тесен проход, може би заграждаше душ. Нямаше и радио: нищо, по което да слуша музика. Беше безразлична към музиката. Тя сякаш беше някакъв горски гном, който си беше сглобил немебелирана колибка, само с едно-единствено украшение — неизбежният жълт нарцис.

Светлината потрепна, намаля, пак се увеличи. Пред нея беше преминала някаква фигура. Ларш пак потропа с джобното си ножче по стъклото. И ето че се чу Хайди с монотонния ѝ германски стържещ глас:

— Добре, добре, светът още не се е свършил, ще ми строшиш вратата! — Тя беше прекосила книжарницата, за да дойде да му отвори.

Ларш пак заотупва обувките си в преддверието.

— Hej , здрасти — поздрави той.

— Хайде, свали ги. Не ти позволявам да ми ръсиш тия неща тук. За Бога, мила съм пода. Просто ги свали. Винаги се появяваш, когато съм най-заета.

— Яката си се заключила! — Но той беше свикнал с нейните абсурдности. Тя обичаше да взема връх.

— Кога друг път мислиш, че мога да успея да свърша нещо? Да не би когато клиентите ми се пречкат по цял ден в краката? Подреждам новата стока. Опитвам се да сложа цените. Боже Господи, трябва да се съсредоточа . А сега ти ще искаш кафе.

— Не — отговори той, застанал на прага по чорапи. — Sprit! Алкохол.

— Нормално. Станал си на ледена висулка. Снежен човек.

— Ужасно ми е горещо — възрази той и тръгна след нея към задната стая. — Воня на пот. — Не се държеше никак кротко с нея. Държеше се кротко с Гунар и Андерш, защото те го заслужаваха — бяха неадекватни. С Хайди той можеше да се държи грубо. Така скриваше лекия си страх от нея.

— Наистина вониш. Вониш като разгонен коч. Получих твоята поръчка — всички тези славяни. Не се надявай да ти струват евтино. Никак не беше лесно да ги намеря, вярвай ми. Две от книгите са на английски, от Щатите. Не можех да ги намеря по друг начин. — Дълга прозявка, разкошна, спокойна, откри златото на кътниците ѝ. На лявата ѝ буза беше останала гънка от съня. Върху походното легло възглавницата и одеялото лежаха в безпорядък. Тя измъкна брезентова чанта от рафта зад германската си лампа и извади от нея две книги с меки корици.

— Лудвик Вацулик, ето го. Бохумил Храбал, ето го. Витолд Гомбрович, той пък е ето там. Никой освен теб не иска такива книги.

— Трябваше да има и още една…

— Другият поляк. Къде я сложих. Ето. Тадеуш Конвицки, ето го. С твърди корици. Него успях да го намеря само на полски. На твоя роден език — добави тя, повдигайки сардоническото си малко рамо.

Тя му подаде чаша водка и пак се прозя. Той разбра, че тя ще продължи да се дразни от него. Знаеше това, което и той знаеше, знаеше всичко, всички промени, всички хипотези; многократно бяха разговаряли за това, което той знаеше, докато то всичко се бе смляло на гранули. Неговата история — неговата страст — не беше нищо повече от купчина сол помежду им. За тях двамата вече нямаше останало нищо за научаване. А и тя изпитваше силен скептицизъм към всяка шушка в историята му — дори към неговия полски, макар че лично го бе запознала с учителката му, която беше нейна клиентка. Мозъкът ѝ бе устроен така, че да се движи от ирония до безочие — доколкото Ларш можеше изобщо да предполага какво представлява нейният мозък. Говореше шведски наперено и гъвкаво, но мелодията беше изцяло тази на немския ѝ, и когато вмъкнеше, което често правеше, една-две немски срички, на Ларш му се струваше, че би могъл, макар и само в този миг, да погледне сякаш през някакъв отвор в пода в скрита подземна стая, където никой не се допускаше да влезе. Въпреки цялата ѝ шумност, тя си оставаше болезнено потайна. Съпругът ѝ, например — загадъчният, далечен, нереален доктор Еклунд, — беше или психоаналитик, или гастроентеролог: понякога тя намекваше едно, друг път — друго. А животът ѝ преди — какъв беше той? Тя не искаше да бъде това, което е била преди. Беше пристигнала в Стокхолм след войната, както мнозина други. Беше успяла бързо да се омъжи за доктор Еклунд.