Синтия Озик - Месията от Стокхолм

Между задната стаичка на Хайди и общодостъпното пространство на книжарницата се издигаше ограда от книги. Понякога Ларш си въобразяваше, че доктор Еклунд се крие там някъде, от другата страна, извън обсега на жълтата светлинна дъга на нарциса. Или пък си представяше, че доктор Еклунд е мъртъв. Прахът му беше в голямата тенекиена кутия за кафе на лавицата зад лампата — Хайди беше вдовица. На Ларш му минаваше през ума, че би могъл да се ожени за такава жена, независима, невъзпитана, потайна, стара — героиня от някакъв род.

Радваше се, че тя е стара. Това означаваше, че е готова да се държи наставнически — възрастните хора имат навика да се налагат над младите. Тя считаше Ларш за свое откритие — откритие, направено преди четири години, за което, както тя казваше, била започнала да съжалява. Беше се спънала в него, клекнал до чантата си за документи при буква „Ш“ в раздела ЧУЖДЕСТРАННА ПРОЗА — ново лице в книжарницата, а той вече час и повече се разтакаваше над екземпляр от „Канелените магазини“ на полски език. Тя плесна с ръце пред него, така, както човек пляска с ръце да прогони безобидно животно, а той бавно я заобиколи, за да притъпи гнева ѝ, не беше изплашен, а странно объркан, като човек, който е имал видение: веднага му беше минала мисълта, че ще разкаже на тази стара жена всичко, което знаеше за себе си. Привличаше го формата на главата ѝ — дребна, разрошена, с къдравите кичури на бретон, бели като вълна на овца, смъкнали се над потрепващите ѝ мустаци. Никога не беше виждал такива вежди. Главата ѝ бе като глава на овца, но тя самата беше умна и нетърпелива като лъв. Предупреди го, че няма да позволи стоката ѝ да придобива опърпан вид, преди да е продадена; той си беше навлякъл големи беди с нея — бе го наблюдавала да прелиства страниците стотици пъти. Това беше истина. Той беше оцветил пръстите си в тези полупознати ужасни печатни букви като месар сграбчил кървава овца, или като влекач, който търси с канджа труп в реката.

— Баща ми е написал това — бе ѝ казал той.

Тя бе грабнала книгата от ръцете му и я беше пъхнала на мястото ѝ върху рафта при чуждите книги на буква „Ш“.

— Пет часът е — бе казала тя. — Вече затваряме.

— Бих я купил — бе казал Ларш, — но още не мога да я прочета всъщност.

— Тогава си идете вкъщи и научете полски.

— Това правя — бе обяснил той и бе извадил полската си граматика от чантата за документи да ѝ покаже.

— Купили сте я от някъде другаде. Ние тази не я продаваме, не е най-добрата.

— Аз съм бежанец. Роден съм в Полша. — Той беше отместил граматиката си и пак беше посегнал към „Канелените магазини“. Родният ми език, а аз не мога да чета на него.

— Ако нямате намерение да купувате тази книга — остро беше казала тя, — оставете я на мястото ѝ.

— Тя е вече моя — бе заявил той — по наследство.

— Моля, оставете я на мястото ѝ. Вече затваряме.

Той се бе уплашил, че тя ще го изхвърли през вратата. Гласът ѝ беше мазен, разтеглен, ироничен: тя го смяташе за луд. Той държеше на своето, беше я избрал, беше взел решение. Тя беше избраницата. И той ѝ обясни как като новородено бебе, измъкнато от чатала на майка си, бил изнесен тайно през целия хаос над лика на бездната, която представлявала логиката на онова време, при една роднина в Стокхолм — самата тя, клета изплашена бежанка, по-възрастна братовчедка със съвсем мъничко късмет. Шепа други невръстни дечица били тайно изведени от Полша — от онази Полша, опустошена от нацистите — и доведени в Стокхолм от същия покровител: състрадателна шведска пътешественица, заможна, закриляна от неутралитета на правителството си. Както всеки разказ, който разчита на страданието, случайността, прищявката, глупостта на съответните кръгове, на милосърдието и парите, в него имаше нещо произволно — произволност, която растеше все повече и повече като абсцес. По-голямата братовчедка, отчаяна и объркана, изчезнала някъде и Ларш, войната още продължавала, се озовал в дома на овдовялата снаха на братовчедката на състрадателната наемница-пътешественица. Снахата вече имала свой син и нямала нужда от втори, но, така или иначе, приела Ларш, въпреки кестенявите му очи, и благодарила на звездите, че когато той пораснал, можело да бъде сбъркан — стига никой да не заподозрял нещо друго, — че е швед. Тя не харесвала как изглеждат другите нации, особено онези, по-отдалечени от Полярния кръг от нейната собствена нация. Ларш пораснал неблагодарен и на шестнадесет години избягал от дома си, за да заживее в една таванска стаичка на чужд човек. Плащал си наема, като си намерил работа като куриер във вестник. Вече знаел, че бъдещето му е в журналистиката.