Синтия Озик: Месията от Стокхолм

Зад преградата на въртящите се снежинки шпиловете приличаха на завихрени магьоснически шапки на Мерлин. Двадесет улици зад него гласовете на Гунар и Андерш пулсираха, носеха се във въздуха. Писъци на чайки. Дори сега, когато него го нямаше там. Самохвалство, многословни преструвки в стил рококо, какви позьори! Изтъркани от седене по рафтовете, износени от ходене по магазините, одраскани, обезобразени. Главно техните драскотини събуждаха обичта на Ларш към тях, техните недостатъци, тяхната деградация. Те бяха като Тю, сина на Один, бога на войната, бога на победата. Най-напред Фанрир Вълка отхапва цялата му ръка. След това всичко друго от могъщия Тю — глава, туловище и трите му останали крайника — изчезва, за да остане само Денят на Тю — „вторник“. Ларш обичаше и тяхната осакатена миризма на драскачи, слаба и неясно скверна, изпарение обрано като пяна от вездесъщата спареност на „Моронтьорн“, като някаква плесен, възродила се от древността. Доколкото Ларш знаеше, и той самият беше просмукан от тази миризма. Мишките бяха невинни. Техните чисти по военному топчета не оставяха мирис.

Миризмата на изгорено във въздуха. Неговата собствена пот. Усилието. Краката му като сандвичи на скара. Ах, комините на подмишниците му, влажни и пламтящи под вълната. Пред себе си различи разделената с декоративна украса врата на книжарницата на Хайди. Тя често беше сред будуващите нощем. Жена на шестдесет и пет или там някъде, закръгленко вързопче с момичешко име. Тя носеше косата си на къдрав бретон като момиче, но къдриците и бяха бели и като на овца и падаха на букли към двата кротко поставени не на място черни мустака, които подскачаха неравномерно над дръзките и очи. Дръзки и тъмни като черешки със загрубели кожички вместо клепки. Сладникаво — да наречеш едно дете на измислено сираче от роман. Германците са сантиментални. Те използват думата Heimweh . Англичаните казват homesickness , носталгия, същото е на чист шведски. Hemsjuk . Дай им на германците да разтеглят като безкраен ластичен ремък от ужасна сладникавост цялата тази меласова злочестина. Хайди, самозвана изгнаница, отричаше да изпитва всякакъв пристъп на Heimweh , плюла била на това. Тя беше практична и нетърпелива и отдавна се беше отказала да се подиграва на името си. През последните няколко десетилетия, обясняваше тя, то всъщност започнало да ѝ подхожда. Тя сякаш бе променила характера му по аксиомата на собственото си твърдоглавие: от плах еделвайс в силите на изпълнена с решимост старческа взискателност. Ларш не се боеше особено много от нея, но все пак изпитваше лек страх.

В тясното преддверие на книжарницата и той изтупа с обувките си толкова силно, че от стъпалата им се изтърсиха ледени парчета. Видя светлина в тясната задна стая — нещо като коридорче зад високия гръб на рафтовете за книги, и предположи, че тя сборува фактурите си, или разопакова доставените тази седмица книги. Беше необичайно силна за дребната си закръглена фигура, една набита, топчеста, дребна като джудже жена, и можеше да вдига и мести непосилно тежките, изпратени от чужбина кашони сама — въпреки че, когато книжарницата беше отворена, тя си имаше едно момче — турче, което влачеше стоката. Или пък, помисли си той, може да седи на светлината на чудноватата си стара лампа (тази лампа, беше обяснила тя, била единствената вещ, която и се сторило, че трябва да вземе със себе си от Германия, ако не се броят и няколкото книги) и чете това, което току-що е пристигнало — тя четеше своята стока на почти всички езици. Стоката ѝ беше от цял свят. Книгите блестяха пред него на витрината: лъскави правоъгълници, като портрети в рамка — най-новите американци, от Северна и Южна Америка, най-старите руснаци, огромната и солидна компания на англичаните и англичанките от деветнадесети век, минимален брой чехи и поляци, цял лес на Балзак, а освен това и речници и енциклопедии. Витрината беше претъпкана от пода до тавана: стъпаловидна пирамида, наблъскана на всяко равнище с всички възможни азбуки. Вертикално, по средата, като пъхната в средата на венец роза, или като страж, пазещ трезор, стоеше право, наистина стоеше право, сякаш върху лъвски лапи — огромно и страховито издание на Drottingholm: ett kungligehem , „Дворецът Дротигнгхолм: кралският дом“, с цветни снимки на кралското семейство: кралят с вълнистата си коса, висок, русокос, невъзмутим, двете малки очарователни принцеси в парка, стеснителният малък принц в моряшко костюмче върху облечена с дамаска софа и каращата човек да се разтрепери от красотата и кралица с идеалните ѝ зъби и тъмни иберийски очи. За кралицата се говореше, че била интелигентна, потомка на благородници маранос, покръстени сефарадски евреи. Прикритите евреи, отдавна на изчезване. Хайди сега беше шведска патриотка. Когато кралската фамилия се продадеше, тя поставяше на витрината един от онези гигантски томове с пейзажи, самите те просторни като полята, представящи снимки на вятърни мелници и замъци, с елени, препускащи в снега и чайки в езерото Венерн, и статуя на Селма Лагерльоф, седнала, косата ѝ събрана в бронзов кок.