Синтия Озик - Месията от Стокхолм

Всичко това Хайди беше изслушала, насъбирайки гняв. Той тъкмо описваше как си бил измислил ново презиме, съставяйки го от думи в речника — и тя го бе спряла насред дума. Беше угасила лампите, заключила бе вратата и го бе замъкнала в задната си стаичка — там го бе настанила под кристалния жълт нарцис и бе изплюла пресъхналата си слюнка в мъничката мивка.

— Защо ми разказвате тези неща? Защо трябва да ги знам? Да не мислите, че сте единственият, който си има такава история? Стокхолм е пълен с бежанци! Всичките ми клиенти са бежанци! Професори! Интелектуалци! И аз си имам своя история!

Ларш беше направил знак с извития си палец към потъналата в мрак книжарница.

— Вие там имате баща ми. В оригинал. Това е единственото място в Стокхолм, където го имат в оригинал.

— Баща ти! Ти нещо не си наред, ти си един Verruckter , ти си побъркан, как можеш да знаеш кой е баща ти с тази твоя история!

Той беше помислил малко.

— Ами, в известен смисъл вие сте права… Аз не знам коя е майка ми. Никога не успях да разбера.

— Ти и баща си не знаеш кой е!

— Не, не, можете да видите приликата. Всички тези снимки…

— Какви снимки, къде? Откъде си ги взел, кой ти ги даде?

— Имам предвид снимките в книгите.

— А, книгите! Ако снимките не са семейни.

— Аз познавам всеки детайл от лицето му, знам го наизуст. Знам почти всяка дума, която той е написал. Баща и син. Ние си приличаме, като две капки вода сме. Същият нос, а виждате ли как брадичката ми е заострена? Но то не е дори въпрос на външен вид. Сходството. Неговият глас. Неговият ум.

Тя бе издала силен като от тръба сумтящ звук. Но го бе оставила да каже каквото искаше, не се готвеше да го изхвърли. Видя я как бръква с голяма лъжица в тенекиената кутия на лавицата зад лампата — точно в онова, което би могло да бъде прахът на доктор Еклунд. Приготвяше му кафе.

— Театрално. Самосъжаление. Ти си сирак, така ли? Сиракът е жив и какво от това? Пък и ти си швед като всички други. Защо се правиш на глупак и ровиш всичко това — никой не го е грижа, стари истории за нацисти, да не мислиш, че някой го е грижа вече?

— Те са го застреляли на улицата. Убили са го. Нелегалните го снабдили с фалшиви документи — по онова време фалшификаторството е било божествено тайнство. Вече му били намерили скривалище. Но той не искал да напуска дома си. Не можел да се откъсне оттам.

— И откъде научи всичко това? Пак ли от книгите?

— Изчетох всичко. Няма нищо, което да не съм прочел. Над хиляда пъти съм препрочел „Канелените магазини“. Не мога да ви кажа колко пъти съм прочел другата книга. Но в превод. Това е баща ми, аз трябва да прочета оригинала…

— Оригинала ли!

— На полски.

— Да, на полски. — Тя бе тръшнала препълнена чаша пред него. — Един непознат, най-вероятно луд, влиза в книжарницата ми, поврежда стоката ми, нищо не си купува, твърди, че бил поляк, а не може и дума да прочете на полски, а аз тук му сервирам кафе! Един Господ знае какво ще си помисли мъжът ми за всичко това. Доктор Еклунд — бе добавила тя — изучава оригиналното поведение. И доктор Еклунд, и аз разбираме точно какво представляваш ти.

— Аз обявих публично какво представлявам.

— Шарлатанин. Още един бежанец шарлатанин. Не е нищо ново, повярвайте ми! Половината ми клиенти са си измислили идентичност. Фалшификатори. Всеки поляк на дадена възраст, който идва тук, мъж или жена, е бил известен професор във Варшава. Всеки унгарец някога е бил посланик в Аржентина. Най-лоши са французите. Нито един от тях, който е идвал в книжарницата ми, не се е оказвал, че не е точно този, който е въвел Сартр в Талмуда. Досега съм преброила двадесет и пет учителки по Талмуда, клетата госпожица дьо Бувоар.

— На мен ми е нужен учител по полски — бе казал Ларш.

— Готово. Ще ви намеря най-фантастичния учител, за който мога да се сетя. Има една дама от Краков, изключително образована в литературата и фактически самата тя от аристокрацията, по-точно от придворния род на Радзивилови, роднина на съпруга на сестрата на американеца Онасис — тя някога е била собственичка на магазин за шапки. Тази дама дава уроци по полски. Съпругът ѝ бил също такъв комунист, като онези, които го изгонили от страната. Ще ви се наложи да се включите в играта ѝ и да я наричате „доктор“, освен ако не ви накара да я наричате „княгиня“. Баща ѝ е бил оберкелнер. Майка ѝ галантеристка.

Тогава той видя, че онова, което бе приел за гняв, беше нещо различно — възбудата на изолацията. Тя често оставаше сама, особено след работа — доктор Еклунд, обясняваше тя, се налагало да ходи на късни визитации в болницата, а понякога му се налагало да пътува извън града. Но в книжарницата беше тихо, дори посред ден. Цял следобед можеше да не се отбие нито един клиент. Ларш бе забелязал, че книгите на претъпканата витрина рядко се сменяха. Единствените, които се отупваха от праха, бяха книгите за кралското семейство и албумите с пейзажи от Севера. Купуваха ги туристите, американци, англичани, германци. Нямаше много голямо търсене на чуждестранни книги — човек можеше да намери почти всичко в превод. Що се отнася до бежанците, те всички бяха научили шведски много отдавна. От Академията, разбира се, постоянно поръчваха чуждестранни книги, но ги получаваха директно от чужбина и не можеха да се занимават с една малка книжарничка, нали така? Пък и извън редовните клиенти, кой можеше и да знае къде се намира тя? Въпреки тези проблеми, обясни Хайди, успявала да свърже двата края, но ако не я е насърчавал доктор Еклунд — да не говорим за помощта му, от време на време, — какво ли щяло да стане с нея? Работата в книжарницата вървяла — е, не заради доверието на клиентите, тя нямала вяра в невидимото, но заради нещо също толкова ненадеждно: човешката чудатост. Човек никога не знаел предварително що за човешка любознателност може да прекрачи прага и да похарчи две хиляди крони. Доктор Еклунд бил голям колекционер на такива странни любознателни характери. Обърканият хаотичен живот на хората го привличал. От пациентите си научавал най-невероятни истории. Книжарницата била същото нещо — магнит за особняци, цигани, номади. Миналият месец се появил един истински шейх, с бурнус и какво ли не, сандали, без чорапи, ноктите на краката му боядисани в червено, с напластен върху тях сняг, търсел „Кама сутра“ на арабски.