Синтия Озик - Месията от Стокхолм

И все пак Хайди бе останала при него, не го изхвърляше като княгинята. Хайди изглеждаше не по-малко погълната от него от малкия им инвентар: двамата заедно щателно преровиха писмата, едно по едно, сменяйки се да ги четат на глас. Събрали глави един до друг, двамата се взираха в снимките. Бащата на Ларш на млади години винаги беше централната фигура в кадъра, единственият мъж, заобиколен в кръг от жени. Ларш запомняше лицето на всяка жена. Някоя от тях несъмнено можеше да е любовница на баща му — можеше да е всяка от тях. Всяка от тях можеше да е майката на Ларш. Хайди не беше съгласна: бащата на Ларш — те знаеха това от писмата — е бил твърде необщителен, твърде самотен, твърде вманиачен, за да отиде случайно в леглото на някоя жена. А самите жени: тези лица: те бяха твърде земни, твърде лекомислени и щастливи, твърде външни , за да принадлежат на жена, която е могла да стане любовница на бащата на Ларш. Любовницата му сигурно беше някъде другаде, на тайно място, извън снимките. Тя сигурно щеше да е поетеса. Имаше толкова много писма, изпратени до жени литераторки. Романа Халперн? Не. Зофия Налковска? Не. Дебора Фогел? Не. Всички тези кандидатки, по една или друга основателна причина, не бяха подходящи. А освен това налице беше фактът за съществуването на Юзефина: годеницата католичка, която още беше жива. Отдавна прехвърлила осемдесетте, тя живееше в Лондон.

— Ти трябва да отидеш при нея — бе казала Хайди — и да научиш нейната версия за цялата история. Преди да е станало късно.

— За какво ми е Лондон. Ние знаем нейната версия. Искала е след сватбата да живеят във Варшава. Говорела дори за Париж. Но той не искал да помръдне от Дрохобич. Като задръстен. Като парализиран.

— Тя е живата свидетелка на този човек. Може да ти разкаже различни неща. Може да ти разкаже защо сватбата не е станала. Трябва да разговаряш с нея.

Ларш мрачно бе заявил:

— Тя е врагът.

„Тя го е обичала повече, отколкото той нея“, бе си казал сам на себе си. „Сякаш не прочетохме точно това писмо преди по-малко от седмица? Сякаш не си счупих главата, за да се добера до това писмо?“

— Тя е искала той да бъде нормален — бе заявил Ларш.

По този начин двамата бяха се връщали напред-назад на всеки пункт, допълвайки всички късчета, спорейки. Проследяваха, търсеха остатъци, загадъчни признаци — по всяко филизче изчисляваха, разсъждаваха, проучваха, недоумяваха. Самият Дрохобич представляваше загадка: градче, отбелязвано на картата на Полша само с най-дребния шрифт. Почти го нямаше там. Да си пробиеш път сред декора и действителността на Дрохобич бе все едно да се вмъкнеш в някаква малка дупчица. Хасидите от района — нямаше ги. Магазинът на бащата на Ларшовия баща — магазин за галантерия — нямаше го. Нищо не бе останало — нито една панделка, нито един напръстник. Между Дрохобич и бащата на Ларш се бе извършило взаимно асимилиране. Улица по улица, къща по къща, магазин по магазин бащата на Ларш беше погълнал Дрохобич целия; сега Дрохобич се намираше във всеки от разказите му. Но Дрохобич също беше погълнал бащата на Ларш: безлична заплатка, работа, която презирал, цяла чета роднини, които да издържа — парализиран, задръстен, как би могъл да напусне града? Бащата на Ларш беше фигура от водоливник в хълбока на Дрохобич, бенка върху най-скритото му сухожилие. Веднъж пътувал до Варшава. Веднъж до Лвов. Веднъж отишъл чак до Париж! Но накрая се върнал у дома, за да бъде асимилиран и смлян. Всички тези авторитетни имена, които Хайди изброяваше от писмата, поети и художници, философи и романисти, понякога едно лице беше две или три от тези неща едновременно — Станислав Виткевич, например, прочут с прякора си Виткаци — що за жив призрак бил този, към когото се обръщали, гимназиален учител по рисуване и художествени занаяти, оклепан с провинциално лепило и боя? В неизвестност, неподвижен, изолиран. Юзефина искала той да се покръсти след годежа им. Отказал, но предложил компромис: щял да се откаже от еврейския свят. Семейството му и бездруго стояло далече от пъкащите навсякъде чуждоземци хасиди с дългите им черни палта. Той бил поляк: вече се бил хвърлил върху непреклонната гръд на Майка Полша и се бил сгушил от долната страна на езика ѝ. Дори да бил глътнал дума-две на идиш от въздуха, те не били яхнали нито плюнката, нито перото му.

Това беше всичко, което бяха натрупали, това бяха всичките им непредвидени разходи. Съзнаваха с колко малко разполагат. Сгъваха и разгъваха пластовете на тънкия живот на бащата на Ларш — а той ставаше още по-тъничък. Бяха остъргали от Дрохобич всичко, каквото имаше за остъргване, от клетата му годеница — също. Почти бяха свършили, както добре съзнаваха — и да се надяват на нещо повече, беше като да се опитват да изцедят мляко от камък. Всичко останало бяха цитати, откъси, разкази на съвременници. Съперничество. Хайди беше проследила един ръкописен спомен: разказ на очевидец за една вечеря, на която бащата на Ларш и годеницата му са гости. Бащата на Ларш се храни, без да издаде и една сричка, без глас, а междувременно елегантната Юзефина е възбудена, разговорлива. Годеницата весело чурулика, годеникът е сякаш онемял. Авторката на спомена си казва: „От това брашно хляб няма да стане“. Стара поговорка, при това пророческа: брак не последвал. Една вечер Ларш се беше обадил по телефона от „Моронтьорн“, за да съобщи, че е извадил от кошчето за отпадъци на Андерш една американска рецензия. Американска рецензия! Изумително! В рецензията се разглеждали двете книги. В Америка превели „Канелените улици“ под друго заглавие — „Улицата на крокодилите“ по един от най-ужасяващите му разкази. Втората книга се наричала на английски „Санаториум под знака на пясъчния часовник“ — безкрайна редица от съскащи звуци. Не се споменава за третата изгубена книга.