Синтия Озик - Месията от Стокхолм

— Ти искаш до го възкресиш. Искаш да бъдеш той. — Тя не се бе размекнала. — Мимикрия. Позиране пред огледалото. Какъв е смисълът от това? Какво ще ти донесе? Ти изхвърляш своя живот.

— А твоя живот? — Камъкът бе паднал. — Ако смяташ, че няма смисъл, как така ти си вътре? Точно толкова, колкото съм и аз. Дори повече. Ти намери най-добрите вещи. Писмата. Всичко от Варшава. Ако моите усилия не си заслужават труда, защо да си заслужават твоите?

— Когато доктор Еклунд отсъства, това ми запълва времето. — Тя пак се беше отпуснала назад под лампата; бе вдигнала ръка и я бе загасила. — Доктор Еклунд отдавна ме предупреди, че е вредно да спя през деня. Това причинява халюцинации. Бедничкият Ларш, ти си фантазьор. Няма смисъл от това. Ако нямах тази книжарница да ме държи будна, и аз щях да си подремвам следобед като теб.

Последната сричка бе потънала в тъмното пространство. През разделената с декоративна украса врата се процеждаха струйки светлина откъм улицата.

Ларш се бе преместил и сгърбил на пода до нея.

— Искаш ли кафе? — внезапно го бе попитала тя.

— Не.

— Пийни малко водка.

— Не.

— Тогава е най-добре да си вървиш вкъщи. Среднощ е.

— Повече няма да дойда тук — бе казал той.

Късче смях бе ожулил мрака.

Ларш бе продължил:

— Не, всичко свърши. От теб получавам само насмешки. Стига.

— Искаш да те приемам на юнашка вяра.

— Доверие. Искам доверие.

— Вятър и мъгла. Разкази, писма — всички те са нечии халюцинации. Откъде знаеш, че не си се родил точно тук, в Стокхолм? Пеленаче, тайно пренесено! Това е само някаква приказка. Не знаеш нищо със сигурност. Майка ти е облак, баща ти мъгла. Няма нищо, на което да може да се разчита във всичко това.

— Освен стрелбата. Ти вярваш в нея .

— На смъртта може да се разчита.

Най-внезапно тя се беше разстроила, беше разтворила широко ръце. Жест на оракул. Той беше удивен — тя се отказваше от собствения си стар пейзаж, беше дошъл нейният ред. Нейният живот — целият ѝ живот дотогава, — тя му го отдаваше най-ненадейно: живота ѝ преди доктор Еклунд. Тя го изцеди с един замах с два-три реда — ръцете ѝ разперени в една линия сред черния въздух, оградата — редица от черни линии. Тя се бе появила пред него в мрака с ясната простота на рисунка с въглен — един предопределен образ. Той бе последвал черните линии, бе я очертал, там, на оградата, отмествайки буците над нея към сенките от другата страна: като млада живяла, разказваше тя, в едно село, недалече от онези лагери и се промъквала нощем, винаги когато можела, без да бъде разкрита, за да прехвърля храна през оградата. Вътре било като в клетка, претъпкана с умиращи зверове. Чувала ги как дращят, как дерат с нокти, как издават неясни звуци, как запушват усти; всички те били сенки, боели се да отидат при нея. Чувала ги как разкъсват хартиените опаковки, после тъпчели опаковките в ръкавите си, в обувките си, чувала ги как преглъщат и дъвчат. Понякога повръщали или изригвали с приглушени викове като животни с намордник в пристъпи на диария; всичко това тя разбирала в сляпата нощ по звуците и зловонните миризми. Често чувала стрелба, в стрелбата нямало логика, тя не можела да разпознае къде и защо се стреля, не се разбирала посоката. Понякога сякаш се разнасяла изпод краката ѝ. А веднага след войната, тя взела лампата с жълтия нарцис, само нея и няколко стари книги, и тръгнала на север през границата, напускайки Германия. Нямало да се върне никога. Ако е имала семейство, то останало там, не го споменаваше. В Стокхолм намерила доктор Еклунд и се оженила за него.

Той никога не я беше виждал толкова възбудена. Нещо я беше провокирало. Бузите ѝ бяха увиснали надолу — топки натежало тесто, тя внезапно беше заприличала на булдог. Той не и вярваше, тя беше лъжкиня. Тя не искаше да е това, което е била преди. Той не ѝ вярваше повече по интуиция, отколкото защото я подозираше: тя знаеше твърде много неща за оградата — за отвъдната страна, в сенките. Тя знаеше какво те правеха с късчетата хартия — как тъпчеха всяко парченце в парцалите си, за да си направят подплата против студа, как подпълваха обувките си с хартия заради раните. Тя имаше странно добри познания — като да бяха спомени — за глада, за повръщането и за изригването на червата. Тя ги пресъздаваше с оброчна памет. Припомняше си ги твърде добре, твърде убедително, твърде изразително: нощното пространство отвъд оградата не можеше да предложи обяснение за такова дълбоко пресъздаване. Той я заподозря, че е била една от тях, но скрита — една от сенките вътре.