Синтия Озик - Месията от Стокхолм

Беше четвъртък вечер. В „Моронтьорн“, на бюрото на Андерш, в неговото преградено кътче, Ларш — строг, еклектичен, неспокоен — печаташе на машина рецензията си за следващия понеделник: нова книга на Данило Киш, преведена от сърбохърватски; там беше и Гунар, надвесен над него, дразнеше го и го ръчкаше; там беше и Андерш, който току-що бе слязъл от допотопния асансьор, като издишваше драконска пара, целият на ленти и точки от топящ се сняг. Андерш изрита галошите си и се присегна за водката си. Дребните мишки се разтърчаха. Страницата на Ларш беше покрита с петна от печатни грешки. Той започна отново да пише първото си изречение: „Това е една вселена, ограничена в рамките на капан, в който единствените герои са жертви, в който безмълвието е само за дръзките.“ Величествен монолог — в същия миг му станаха противни собствените му думи, банални, надути, позьорски. Само пози. В главата на Ларш премина световъртеж. Онези двамата, Гунар и Андерш, продължаваха да се въртят около него — двойка ужасни вариететни изпълнители, съперници, сиамски близнаци. Играеха стария си водевил: лудуваха и се заяждаха, дразнеха се един друг и дразнеха и Ларш. Андерш подаде на Ларш листче — сигурно от Хайди, викаше го да се върне при нея. Нужен ѝ беше, предаваше се. Бележката, обаче, със записано небрежно съобщение по телефона от сънливата служителка от приемната на „Моронтьорн“, съдържаше безсмислени думи. ГОСПОЖА ЕКЛУНД ТЕЛЕФОНИРА ЗА СЕСТРА ВИ. Каква глупачка беше това момиче долу. Ларш покорно напълни чайника на Андерш от чешмата в коридора. В преграденото кътче на Андерш Гунар весело четеше „ограничена до размерите на капан, в която героите са жертви“ и всичко останало. Ларш се почувства засрамен. Той не можеше да се ядоса на тези интересни страдалци, но се почувства без тежест в света, като молекула, която се клати напред-назад в някакъв улей.

— Господа — рече той, — тръгвам. — И се запъти пеш с тежки стъпки да си получи чехите и поляците от книжарницата на Хайди.

Оттатък площада, над Академията, подутият призрак на баща му отдавна се бе разпаднал сред сивите шпилове и снега, който се сипеше косо. Миризмата на нещо изгорено, какво ли беше? Той пресече моста към шлюзовете, където соленото Балтийско море ревеше под краката му. Цели три седмици не беше ходил там. Хайди го накара да почака, преди да дойде до вратата.

— Вониш като похотлив овен — недоволно рече тя. Той се потеше от бързото ходене — почти беше тичал — в прясно натрупалия сняг. От обувките му капеше вода. Тя го накара да ги остави в преддверието, мърмореше, че ѝ прекъсвал работата — имала много работа, същия ден била пристигнала голяма пратка. Но той разбра по дългата и бавна несдържана прозявка, че чукането с джобното ножче по стъклото току-що я бе събудило. Готвеше се да нощува на походното легло в задната стая. Доктор Еклунд беше някъде извън града, на Ларш му се стори, че тя се чувства неловко.

— Никой освен теб не иска такива неща — каза му тя, тази забележка беше вече банална. Вачулик, Храбал, Гомбрович, Конвицки. Тя струпа книгите от неговата поръчка върху малката си масичка в задната стая. — Какви имена! Нали ти казах, че тези приятели ще те доведат пак тук? — Тя пак се прозя, но с някакво насилено самодоволство. — Защо не дойде миналата седмица? Когато се обадих?

— Андерш взе съобщението ти от бюрото на служителка в приемната преди един час — отговори Ларш.

— Преди час ли? Какъв е този вестник, в който работиш! Те ще закъснеят с цяла седмица да съобщят за края на света. — Разсъни се и заговори френетично. — Ти твърде много закъсня, няколко дни. Мислех си, че ще проявиш разум и ще дойдеш тук веднага. Накарах я да чака цял следобед.

— Коя е тя?

— Една жена, която се интересува от Полша.

Държеше се предпазливо, съобразително. През трите седмици, докато не бе идвал тук, той не беше забравил колко опасна може да е, как може да го надвива.

— Ако княгинята иска да се върна при нея — каза той, — тя е твърде закъсняла. Изгони ме, когато смятах, че още имам нужда от нея. Сега нямам никаква нужда от нея — но той разпозна в собствения си грачещ глас, докато поглъщаше капката водка, която Хайди му беше дала, когато той я помоли, че помежду им има нещо друго.

— Не, не, не е госпожа Розановска. Аз им казах на „Моронтьорн“ кой е. Казах им. Те рекоха, че ще го запишат в съобщението. Господи, Ларш, ако си имаше телефон в твоя апартамент, като всеки нормален човек…