Синтия Озик - Месията от Стокхолм

Той измъкна смачканото квадратно листче, което Андерш му беше донесъл и го погледна. ГОСПОЖА ЕКЛУНД ТЕЛЕФОНИРА ЗА СЕСТРА ВИ. Снегът кой знае как се беше промъкнал в джоба му и беше навлажнил всичко вътре. Безсмислените думи бяха започнали да се размазват.

— Аз нямам сестра. Никъде изобщо не става дума за никаква сестра. Ти знаеш това.

— Това вероятно е така. Аз не си помислих, че тя наистина е твоя сестра. От начало до край ми се видя, че това е много подозрително. — Хайди оформи едно от добре пресметнатите си смръщени изражения — тя цялата беше израз на възмутено блаженство. Не твърдя, че нямаше прилика, но факт е, че тя не се върна. Каза, че ще се върне, но не се върна. Помолих я да го остави за теб, но не искаше. Не я виня, стига да е автентичен.

— Какво да остави? Кой да е автентичен?

— Мило мое момче — тя никога преди не се беше обръщала към него по този начин, с тази негова побеляла глава! Но в това обръщение имаше достойнство, което го затрогна: — Тя има ръкописа на „Месията“ в една малка бяла пластмасова чанта. Носи го със себе си ей така. Оригиналът. Самият той. Видях го със собствените си очи.

— „Месията“? Никой не може да го има. Той е изчезнал. Не съществува.

— Тя го има в чантата си.

— Кой го има, за Бога?

— Сестра ти.

— Няма такава сестра. Шарлатанка. Теб са те измамили.

— Тя не е казвала , че ти е сестра. Аз само си извадих заключение.

— Извадила си си заключение ли! — изрева той.

— Ами след като тя се нарича дъщеря на автора на „Месията“, а ти си синът на автора на „Месията“, от това следва, че ти е сестра. Това е очевидно.

— Очевидно! Дъщеря! Няма никаква дъщеря! Няма никакъв „Месия“!

— Не много отдавна ти беше на друго мнение.

— Ръкописът е изчезнал, няма останал жив човек, който да смята друго.

— Ти казваше, че може да е бил скрит.

— Този, у когото е бил, е арестуван. Този, у когото е бил, е мъртъв.

— Тя не е мъртва. Тя ми обясни, че причината да е у нея, е просто защото му е дъщеря. Никой друг не е могъл да го вземе. Съхранен е изрично за нея.

Ларш рече:

— Няма място за друго дете в цялата история. Не е правдоподобно. Не може да бъде. Ти познаваш цялата история не по-зле от мен. Само аз съм негово дете.

— Е, може да си ти, но може и да не си. Но ако си ти, защо да не може да има друго дете?

— Какво каза тя? Какво точно?

— Каза, че човекът, който е написал „Месията“, е неин баща.

— Но той е мой баща! — извика Ларш.

Хайди се усмихна щастливо с някаква мошеническа радост.

— Ако ръкописът не съществува и ако дъщерята не съществува…

— Знаеш, че няма дъщеря.

— … то тогава може би няма и никакъв син.

— Но аз съм тук. Ето ме.

— Точно това каза и тя . Благата вест от Библията. И беше абсолютно толкова убедена, колкото си ти.

Носела бяла баретка. Приблизително на възрастта на Ларш, съдейки по косата, която наскоро била започнала да побелява, макар и само от едната страна, разделена от леко старомоден път; лицето било гладко като на бебе. Определено имало прилика, не съвсем силна — не била близначка, — но достатъчна някак, отгатвала се. Сходствата били в това, което липсвало, в отсъствието на характерното изражение. Не изглеждала доволна. Не изглеждала и — ами, нормална . Точно отсъствието на характерно изражение накарало Хайди да ѝ обърне внимание, макар и не веднага — Хайди била напрегната, чакала доктор Еклунд. Доктор Еклунд всеки момент трябвало да се върне от Копенхаген. Жената се появила ненадейно от никъде — от снега — с бялата си пластмасова чанта. Хайди държала под око чантата — крадците в магазина носели такива чанти. Но жената изобщо не отишла при рафтовете с книги — влязла в пътеката между тях и излязла. Книжарницата била облята в безумно ярка утринна светлина: заслепяващият блясък на снега по чудат начин се стрелвал с насечените късчета ранна слънчева светлина, твърде остра, за да бъде изтърпяна. Цялата тази прекалена белота сякаш се трупала в тясното преддверие на книжарницата, тя беше измела жената право през входа. Жената попитала турчето за собственичката, трябвала и собственичката, заради купчините чуждестранни книги на витрината. Чуждестранните книги я били примамили, никога досега не била забелязвала тази книжарница. Била свикнала да обикаля пеш целия Стокхолм, макар че все още била отскоро тук. По акцента ѝ можело да се предположи от колко скоро. Имала нещо удивително, нещо изумително в чантата си. Дали имало някой тук, може би дори самата собственичка, който да може да чете на полски? Или пък да имат връзки с местната полска интелигенция? Точно в тази чанта, която държала в ръката си (бил лек, не бил някой голям том), се намирала творбата на един гений, който най-случайно — нямало да се стеснява да го признае, нямало да скромничи! — съвсем случайно бил нейният собствен баща. Мъртъв. Убит. Паднал жертва, доста отдавна, но безсмъртен. А тя била дъщеря му. Ето ме! Била наследила последния ръкопис на баща си, шедьовъра, за който цял свят смятал, че е унищожен, заличен, изчезнал. Заслужавало да бъде преведен на шведски, но тя самата не можела да го направи. Заслужавало да бъде преведен на всички езици по земното кълбо. Една фантазьорска творба, самото заглавие показвало колко е фантазьорска, о, изумително, не можело да бъде обяснено само за половин минутка. Дали има вероятност собственичката да познава някой, който да може да направи нещо за такъв един ръкопис? Да го избави, да му осигури спасение, да го разпространи като евангелие? Всъщност, тя търсела преводач.