Синтия Озик - Месията от Стокхолм

— Ако не е заседнал, значи е на път за насам.

— Госпожо Еклунд.

Лицето ѝ бе скрито във възглавницата. Гласът и звучеше провлачено, изтъняваше. Изчезваше.

— Не забравяй да върнеш този ключ тук колкото се може по-скоро. Той е един от дубликатите на доктор Еклунд. Не че си губи ключовете. Просто ги оставя на различни места. В болницата. В апартамента.

Ларш отмерено изрече:

— Ти си тук всяка нощ съвсем сама. Няма никакъв апартамент. Няма никакъв доктор Еклунд.

— Махай се. Вземи си книгите и си върви. Аз трябва да поспя. Заспала съм вече.

— Доктор Еклунд е фантом.

— Не, не, ти не разбираш, ти не можеш да схванеш — завря се тя във възглавницата си. — Тя пак танцува. Примабалерината.

Ключът в ръката му се бе загрял.

— Бежанка и измамница — рече той. — Това си ти.

В тясното коридорче, с чехите и поляците в ръце, той с мъка пак обу обувките си, олюлявайки се от крак на крак и облягайки се на стъклото на витрината. Точно там, където тя беше стояла — така наречената дъщеря — с бялата си пластмасова чанта. В която лежаха, или по-скоро хаотично бяха се скупчили някакви листове от ръкопис, независимо какво точно беше. На витрината лакираното кралско семейство се беше настанило мило на софите, чайките бяха нашарили като точки езерото Венерн 1 1 Най-голямото шведско езеро, четвърто по големина в Европа, с дълбочина 106 м. – бел.прев. , а до тях се извисяваха купчините руснаци, южноамериканци и англичани, толкова много бръщолевещи неотложно чужденци. Ключът влезе лесно право в ключалката, осветена от широк кръг светлина, затворен от уличната лампа. В това осветено място — така наречената дъщеря — била решила да разкрие коя е. Ето ме.

— Тръгнал е за насам — чу Хайди да вика от задната стаичка. Един стон: но не точно стон. По-скоро звукът на невъзможни за дешифриране срички, изчезващи на дъното на морето. Немски? Полски? Сърбохърватски? Чуждестранно бръщолевене, неразбираемо. Той пъхна ключа в джоба си. Опари бедрото му. Тайният му страх. Но после той си рече: Я виж! Той не ме изгори, той не ме гори. Няма никакъв доктор Еклунд. Доктор Еклунд не съществува. Доктор Еклунд е фантом. Действителността е тънка като хартията и заблуждава с всяка своя слабост интуитивния си характер. Вече не беше съвсем сигурен дали Хайди изобщо беше извикала нещо. Пък и той, така или иначе, бе вече на няколко метра от книжарницата. Тайничкият му страх се бе уталожил. Беше изчезнал.

Той реши на следващия ден да се откаже от следобедния си юрган. Вместо това се запъти към „Моронтьорн“ — за пръв път от месеци виждаше редакцията на дневна светлина. Тук се работеше, тук беше светът, тук всичко бе в движение — правеха вестника. И всичко продължаваше така — телефони, викове, пишещи машини, докато дойдеше време секретарките да си тръгнат за вкъщи — разсилният профучаваше с приличащите на ленти юфка шпалти, запъването на някой, който пишеше шумно на машина в някоя от преградените кътчета; Нилсон крещеше: нещо липсваше, нещо беше закъсняло. Имаше някаква публична енергия — пресекливите гласни в дюшемето не бяха ни най-малко призрачни, а шумът от всичко, смлян ведно притежаваше цялостната сила на един организъм, самостоятелен, излязъл навън: един Господ знаеше какво би могло да бъде името на подобно целеустремено животно. Нямаше нищо илюзорно. Едно голямо любознателно куче. Ларш не забеляза никакви мишки. Те без съмнение бяха заключени в казармите.

— Ларш! Какво правиш тук? — Нилсон го тупна покровителствено и продължи бързо нататък в бъркотията. Културният отдел на дневна светлина представляваше възхитителна гледка — слънцето, подобно на луна, бледо, зимно, прошарено с жилки и променливо, по-скоро сиво, отколкото бледо, оформяше кръпки навсякъде. Колко необичайни бяха тези слънчеви кесийки: прозорчета! Една мъжделива електрическа крушка и обичайните драскотини и ожулени места край шахтата, която държеше асансьора в запустелия си мрак, макар че иначе столовете, бюрата и кантонерките изглеждаха пълни с живот. Зад ъгъла групата на клюкарите, която се събираше в три следобед, вече се беше заела за работа, Гунар и Андерш сред тях. Ларш остана изненадан, но, като поразмисли, нямаше нищо чудно. Нощни птици, донякъде като него, те си правеха гаргара с всичко и всички, къде, защо — а това означаваше, че, от време на време, им се налага да идват на кладенеца, за да си налеят вода.

Той дишаше през було — като в някакъв унес или транс. Беше навик, придобит от юргана — по това време бе свикнал да си подремва. Ъгълчетата на очите му го сърбяха и го дразнеха: чифт стари обръчи, през които се беше блъскал из толкова много ями. Достатъчно буден беше, но капнал и настръхнал — шепот, безразсъдство. Почувства се някак оскърбен — не го беше грижа какво е казал който и да е. Промъкна се по-наблизо — никой не даде вид, че го забелязва, никой не помръдна рамене, за да го пусне да мине. Разказваха нещо за превода — как Свен Стрьомберг, в миг на разсеяност, разбързал се да спази срока за превод на някакъв австралийски роман, и искайки да използва думата „вярвам“, по невнимание я променил на „връзвам“ и пристегнал вярната си героиня с възли.