Синтия Озик - Месията от Стокхолм

— Ти си бежанка — бе рекъл той. — Оцеляла. Като мен.

— Като теб ли? Но ти не знаеш какво представляваш! Цял живот си бил в безопасност в Стокхолм! Ти не знаеш кой си! — Тя пак издаде звука на онзи несдържан, нов за нея смях: като кучешки. — Ти си готов да кажеш, че си какво ли не!

— Ти си била зад онази ограда. Отвътре.

— Отвън. Чувах стрелбата.

— Искаш да го скриеш. Боиш се да не бъдеш разкрита.

— Да бе, марано, покръстена сефарадска еврейка. Като онази твоя идея за кралицата, клетата жена!

— Не искаш да го признаеш. Искаш да се отървеш от това. Името ти — бе я обвинил той, беше го забелязал тайно, написано в една от нейните стари книги. — Видях какво е било името ти.

— Има много баварски бюргери с името Симон. Те са всички католици.

— А каква си ти?

— По религия ли? Книжарка.

— Бежанка — бе настоял той, — като всички други бежанци. Ти си избягала. И си оцеляла.

— Стокхолм е пълен с оцелели — бе отвърнала тя, беше притихнала. Тя беше твърдоглава. Нямаше да отстъпи. Вместо това му беше подала ключа си. — Ето, отключи си да излезеш. Ще се върнеш пак, независимо какво говориш.

— Не. Няма да се върна. Казах ти.

Тя се мушна зад него към вратата. Лекият страх, който винаги изпитваше към нея, сякаш бе сгрял ключът, който той превъртя, след което го пусна в ръката и.

— Ти ще поискаш да се върнеш. Спомни си какво си поръчал! Поляци и чехи! Вачулик, Храбал, Конвицки. Витолд Гомбрович! Ти можеш и да не поискаш да се върнеш заради мен, но заради Конвицки, заради Гомбрович…

Той бе излязъл на студа — тя продължаваше да се смее там, вътре, зад вратата. Подиграваше се. Но наистина беше така — заради тях той щеше да се върне. Осъзнаваше как тя въпреки всичко бе взела надмощие над него. Радваше се, че ще може да не идва. Можеха да минат много седмици, преди тя да го върне с макарата на въдицата си, безпомощна риба, закачена на влакното ѝ, за да си прибере поръчаните книги. Но през цялото време дотогава той нямаше да идва, с цялата си сила щеше да се спре. Осъзна колко е самотен. Беше си въобразил, че и тя е впримчена с него. Стрелбата, само стрелбата, с нея беше впримчена. Със скелета на баща му.

През уикенда отиде да посети майката на Улрика. Тя живееше в предградията, в един район извън града, който някога е бил полуселски, а сега се превръщаше все повече и повече в турски. Майката на Улрика се гордееше с къщата си — семейството ѝ по майчина линия я бе притежавало от седем поколения. Основите бяха каменни, останалата постройка — от ръждиви на цвят тухли. Ларш внезапно си помисли — за пръв път, — че и косата на Улрика бе имала такъв цвят: тухла, цялата поръсена с прашно кафяво. Биргита, първата му жена, беше обикновена блондинка. Не беше чувал нищо за Биргита от повече от десет години. Тя се бе омъжила повторно и имаше две малки деца, само това знаеше, а иначе почти никога не се сещаше за нея. На Улрика той преди беше много ядосан, защото беше отвела дъщеря му в Америка. Но ядът му се бе уталожил, а когато майка ѝ, доста смутена, го бе повела към къщата, той си даде сметка, че напоследък и Улрика рядко се бе мяркала в мислите му. Дори споменът за малката му дъщеричка бе започнала да избледнява.

— Ларш! Трябва да ми казваш, когато се готвиш да идваш. Трябва да ми се обаждаш, за бога!

— Аз нямам телефон.

— Ти по-рано не беше толкова примитивен. Погледни ме, като ходеща питка от кал съм, виж на какво приличам, идвам от градината…

— Донесох ти нещо. Моят апартамент е много малък и няма място да държа нищо.

Устата на майката на Улрика внезапно се пристегна навътре. Това беше номер, за който Ларш си спомняше от Улрика.

— Не мога да пазя тук твои вещи Ларш. Не е редно. Ние вече не сме роднини. А и Улрика вече си има американски любим. Инженер. Работи в Ай Би Ем.

— Тази вещ е на Карин, не е моя. — Той извади плосък правоъгълен предмет от чантата си за документи и го постави между двамата на масата в салона.

— И какво трябва да правя с това нещо?

— Прибери го някъде.

— Няма никакъв смисъл в това да пазя бебешка играчка като тази. Когато следващия път видя Карин, тя ще е възрастен човек. Мога да ти покажа последните и снимки, ако искаш — пристигнаха само преди седмица. Голямо, високо момиче. А всичката тази черна коса — наследила я е от теб, преди да побелееш. Но виж — рече тя, — боичките всичките са засъхнали и не стават за нищо.

— Отдавна са така.

— И за какво ми е този боклук с изсъхналите боички?

— За спомен.