Синтия Озик - Месията от Стокхолм

— Най-сетне той е стигнал там — възбудено бе заявил Ларш, — отишъл е отвъд малка Европа. — Той бе обещал да донесе рецензията в книжарницата на Хайди до час, за да я положи, тъй да се рече, в нозете ѝ. Струваше му се, че мозъкът на Хайди е единственият в цял Стокхолм, способен да оцени такова жертвоприношение. Но когато пристигна, черните мустаци потрепваха: тя бе изпълнена с чувство на победа и злост. Беше размахала пред него слабо известно периодично издание.

— Виж какво има тук! Писмо! Ново писмо. Публикувано за пръв път. — Дишането ѝ сякаш бе задвижвано от мотор, тя изпомпваше въодушевлението си. — Пише го през 1934 година. Осем години, преди да го застрелят. Слушай това: „Имам нужда от другар. Имам нужда от сродна душа близо до себе си. Копнея за някой, който да разпознае вътрешния свят, за който твърдя, че съществува.“ А ти си мислиш, че можеш да дойдеш тук и да се перчиш, че си намерил някаква американска рецензия! Че какво е една рецензия? Нищо. Слушай! „Бих искал да оставя бремето си на нечие рамо за миг. Имам нужда от съдружник, с когото да споделя откритието си…“

Ларш с пресипнал глас бе попитал:

— Къде намери всичко това?

— Държа си очите отворени. Имам си мои източници. Ако има нещо, което да не е намерено, остави ме само да го издиря.

— Той има предвид мен — бе казал Ларш. — Аз съм този, който той има предвид.

— Моля те. Спри дотук и не продължавай. Това става години преди ти да се родиш.

— Ти не го разбираш. Ти не знаеш. Той мисли за бъдещето. Протяга ръка. Мисли за напред.

— Мисли за жена — бе заявила Хайди. — Трябва му жена. „Съдружник, с когото да споделя откритието си“… това е жена, не си ли съгласен?

— Син е. „Който да разпознае вътрешния свят“… не може да е жена. Той пази усамотението си, не е жена това, което му трябва. Той никога не е имал жена. Може да се откаже от Юзефина, но не от самотата. Самотата е онова, от което не иска да се откаже. Бремето е изпратено напред — сигнал по генетичен път. Съдружник, с когото да сподели откритието си, е следващото поколение.

Хайди издаде цъкащ звук на раздразнение.

— Ако не търси жена, защо тогава са всичките тези писма до жени?

— Ха! — бе възкликнал Ларш, чувствайки, че предимството му се измества. Той можеше да я надхитри — щеше да я накара да си плати за това, че беше омаловажила значението на американската рецензия. — Животът на един отшелник — никой не влиза и не излиза от къщата, освен чрез писмата. Той живее чрез кореспонденцията си. Хората са го оставили на мира. Начин за смекчаване на самотата без безпокойството на човешката плът.

— Майка ти — бе отвърнала на удара Хайди — не е била лист хартия.

— Баща ми е превръщал всичко в хартия. — Той си пое мъничка стиска въздух, подготвяйки се: — „Действителността е тънка като хартията…“

— Недей пак да рецитираш това. Знам какво ще излезе. Ти винаги.

— „Действителността е тънка като хартията и заблуждава с всяка своя слабост.“

— „… интуитивния си характер“ — бе довършила Хайди. — Глупави приказки. Обръщане на нещата с главата надолу. Това, което е реално, то е реално.

Тя се бе облегнала назад на стола под жълтия нарцис — имаше познатия сънлив вид, за който той често си беше мислил, че е израз на потайност. Осъзнаваше отново, че я бе победил. Това се беше превърнало в състезание между тях — състезание по асимилация и разкриване на тайни. Тя за кратко се бе изравнила с него, рамо до рамо, беше си на мястото до него. Тя поемаше, тя поглъщаше, тя изяждаше. Тя, наистина, разполагаше с някои неща — с факти, разполагаше с всичко, с което и той разполагаше; тя знаеше и пазеше всички в себе си. Но накрая тя беше само зрител. Не беше честно: дори когато се изравнеше с него, тя не му бе равна, никога не можеше да му стане равна, защото авторът на „Канелените магазини“, авторът на „Санаториума“, авторът на изчезналия „Месия“ не беше неин баща. На Ларш му се налагаше, заради естеството на нещата, пред нея — винаги, винаги, той бе син на своя баща.

Тя го наказваше за това, като правеше той да осиротява, отново и отново го водеше при стрелбата. Стигаше дотам по десетки маршрути. Всеки път беше изненадващо, беше от засада. Тя можеше да започне откъдето и да е, и все пак нанасяше удара си върху Ларш в четвъртъка, онзи четвъртък, четвъртъка на стрелбата: четвъртък, деветнадесети ноември. Двамата бяха открили — проучванията бяха на Хайди, — че онзи ужасен ден бил наричан със собствено име от евреите в Дрохобич: Черния четвъртък. А самото преследване, ловът на евреи по улиците, беше наричан „страшната акция“. Независимо от това колко бдителен Ларш беше, Хайди бе достатъчно хитра да го залови в страшната акция. Капаните ѝ бяха изкусни. Пак ли се беше замислил за изгубения „Месия“? Всичко свършваше със страшната акция — в лагер, с убийство. Известно беше, че бащата на Ларш е предал ръкописа — на кого? кога? — за съхранение. Какво бе станало с „Месията“ и неговия пазител? Мъж ли беше пазителят, или жена, съсед или непознат? Убит при страшната акция, в Черния четвъртък? Или пък депортиран, убит в газовата камера. А тялото — хвърлено в пещта, димът излязъл през комина. А „Месията“? Ако пазителят му е бил застрелян на улицата, дали „Месията“ не се бе пръснал из канавката, за да го дъвчат кучетата и да гние в котешката урина? Или стои затворен във вехт скрин в Дрохобич до ден-днешен? Или е бил изхвърлен с боклука преди тридесет и пет години? Или е останал омотан сред палтото и обувките на пазителя си в планината от палта и обувки зад някоя ограда в лобното му място.