Синтия Озик - Месията от Стокхолм

— Това е твоята представа за спомен, помози Бог! Това е, защото ти нямаш представа какво е да наследиш нещо Ларш. Не те обвинявам. Винаги съм ти съчувствала.

— Когато Карин беше мъничка, тя обичаше да рисува — рече Ларш.

— Всички деца обичат да цапотят.

Невежествената стара вдовица. Той си спомни за рисунките на баща си, „готови, чакащи ни в началото на живота“ . Дали беше възможно тези предопределени образи да преминават от поколение на поколение? Той си спомни как някои призрачни линии, безпричинни, странно силни и властни, го бяха удивили, че излизаха изпод стиснатата свирепо в юмруче ръка на дъщеря му: силата на гена. Улрика не бе обърнала голямо внимание.

— Аз казах на Улрика колко ще ѝ бъде трудно, ако се ожени за сирак. В нашето семейство винаги сме притежавали собствена къща. Тази, същата къща, в която сега седиш, масивна, с каменни основи и хубави тухли, щом искаш да говорим за спомени! И с хубава градина. Улрика, казах ѝ, ние знаем кои сме. Ние сме си оттук и винаги сме били тук. Казах ѝ, че да тръгне с един сирак е все едно да тръгне с циганите. Ти не си виновен, Ларш. Но за Улрика това не беше редно. Не си мисли, че не съм ѝ казала! Накрая тя самата стана циганка. Един Господ знае кога ще намери пътя си за дома. Може би никога. Тя вече говори американски ден и нощ, дори и на сън. Карин на тези снимки прилича на същинска американка, нали? Виж ѝ обувките! Улрика не бива да ѝ позволява да носи такива обувки. Виж и тъмната коса. Никога не съм си мислила, че ще имам внучка, мургава като тези турци тук наоколо. Те сега са навсякъде, нанесоха се край нас и от двете ни страни. Не мога да изляза да работя в градината, без някой турчин да ме наблюдава. А жените им са още по-лоши.

Той остана при нея още час, различавайки Улрика във всеки от жестовете ѝ — преди никога не беше забелязвал това. От време на време се вглеждаше в снимките на дъщеря си. Очевидно беше, че тя ще порасне висока, но иначе той трудно я възприемаше като свое собствено дете. Още не можеше да се примири с името ѝ — той, който беше избрал собственото си име и при това от речника, като заклинание. Карин: Улрика бе поискала това просто име. Ларш беше мечтал за четирите библейски майки. Рахил, Ребека, Сара, Леа. На снимките — той ги държеше като тесте карти, несериозно — Карин се отдалечаваше от него, не приличаше на друго, освен на гипсова отливка с празни очи. Оригиналът беше някъде другаде. На снимките тя изглеждаше по-възрастна и по-грубовата от онова пъргаво дете, от чиято кутия за бои той искаше да се отърве. Можеше да я срещне един ден, но можеше и да не я срещне. Ако тя закопнееше за него, щеше да го издири. Ако той заслужаваше това, тя щеше да проучи неговия случай. Дори едно дете можеше да изучи загубата. Запита се дали да не си вземе обратно кутията с бои — майката на Улрика просто щеше да ги изхвърли, не би могло да е по-ясно. Но ги остави там.

Оказа се лесно да не ходи при Хайди. Разбра, че е лесно. Хайди не му беше никаква. Не беше изгубил никого. И все пак, от време на време го тормозеше някаква тежест, някакво натрупване в белия дроб, някаква вътрешна загуба, лепкава като скръб.

Докато минаваше покрай Академията, изведнъж проумя, че учестеното дишане, лепкавостта беше най-обикновена ярост. Госпожа Еклунд. Тя ревнуваше: беше го нарекла колекционер, а баща му — скелет. „Съпругата на един лекар смята, че ти си или луд, или шарлатанин“ — това беше от онази пачка писма, която Хайди бе успяла да измъкне от Варшава: тя беше изрецитирала това оскърбление с наслада. „Без съмнение преводът е лош“, наистина бе добавила тя. Той бе грабнал полския оригинал. Думите не промениха мястото си. Принадлежаха на Витолд Гомбрович, един от епистоларните другари на баща му. Шест години преди стрелбата (Хайди ги беше пресметнала), бащата на Ларш в отворено писмо до печата беше изплюл злобната си критика към онази докторска съпруга и нейните мнения: „Драги Витолд… Това са инстинктите на масите, които помрачават у нас яснотата на възгледите ни, това е арсеналът на атавистичната банкрутирала логика… Ти вземаш страната на малоценните.“ Бедната докторска съпруга беше жена, която Гомбрович случайно срещнал в трамвай номер 18 на улица „Вилча“ през 1936 година. Вероятно беше вярно, че Гомбрович е взел страната ѝ. Тя била вбесена: не разбирала бащата на Ларш. Луд или шарлатанин. Тя го укорявала, защото не го проумявала. Варварска епистемология!

Тя сигурно сега е стара жена, тази докторска съпруга, която Гомбрович бил срещнал в трамвай номер 18, стара колкото Юзефина, годеницата, или пък вече мъртва. Гомбрович, мрачният хуморист, също бе мъртъв. „Ти вземаш страната на малоценните.“ Над Академията, в нощното небе, понесено във въздуха, реещо се високо сред обилния сняг, Ларш видя, или почти видя, тялото на баща си, което съвсем не бе скелет — нажеженото до бяло привидение, издуто от светлина, изпъчено, светлината разтегнала кожата на баща му така, че бе станала прозрачно бяла. Този баща-балон, излъчващ светене, светлина, която падаше на пластове от подутото тяло, той се понесе в бялото течение и се сля с него. Най-напред размазано петно, после зацапано петно, накрая пустота: над покрива на Академията сега остана само валежът от снежни дефиси, които ярко падаха.