Синтия Озик: Месията от Стокхолм

Ларш не знаеше много за живота им през деня (имаха съпруги, пораснали деца, а Андерш дори се хвалеше, че имал пастрок на осемдесет и седем години и една още по-допотопна леля, и двамата доведени в Стокхолм от Малмьо), но добре разбираше какво правят нощем. Като него и те бяха затънали сред книги и бяха оковани във веригите на азбуката, в плен на изреченията и новите абзаци. А освен това Ларш беше очарован и от някои скрити местенца на живота им. Андерш, например, бе превел без ни най-малко да наруши ритъма му, „Klockoma“, „Камбаните“, на Едгар Алан По — текстът се използваше в училище и децата го рецитираха. Веднъж в месеца Гунар ходеше на отсрещния край на улицата на чай при директора на библиотеката на Академията. Той се гордееше с това и беше обещал на Ларш да ги запознае.

Тази среща, кой знае защо, никога не се осъществи, но за Ларш беше достатъчно, че собствените му крака го отвеждаха почти всеки ден да се промъква по тесните улички на Стария град, да излиза на широкия светъл площад — светъл, бе му направило впечатление, дори в дъждовната светлина, — където бе Академията, която за него бе по-свята от която и да е катедрала. Той изпитваше преданост към всичко там: десетте хиляди скътани тома в уединение в залите с висок таван над странно тихата Борса, където трепкаха компютърни екрани, където един-единствен приглушен глас снижаваше тона си, а неколцина старци седяха, сякаш в някакъв парламент на статуи; многоцветните километри рафтове, на които новите книги с крещящи заглавия по цялата си суперобложка на безброй езици се съревноваваха да привлекат вниманието на академиците; и навсякъде — сивите шпилове на кулите, които накъсваха пунктуационно въздуха като писци на писалки нагоре по една улица, надолу по друга. Библиотеката на Академията беше стара-стара, със стари дървени каталожни шкафове и дълги плъзгащи се чекмеджета, книгите бяха регистрирани от човешки ръце и нямаха нищо общо с компютрите. Вместо това безброй редици от престарели енциклопедии церемониално бяха сгушени като скъпоценни камъни от короната в стъклени шкафове в избата с тухлени стени. Ларш бе ходил да види всичко това лично: приятния подземен зандан, фестониран с монашески сводове, и работните маси, на които специално назначени учени оставяха своите претоварени куфарчета за документи. Тези куфарчета: той си представяше изобилието, силата, многострофните „Еди“, сагите с безкрайните си повторения. Блаженството на учени-поети, археолози на древния скандинавски период на упадък. Бездушните богове с проблясващите им нагръдници и буйните им прищевки. Чукът на страшния Тор. Один и Фрея. Всички бяха изчезнали в света на слабите: комичността на всичко.

Мястото на баща му бе там, в кухините на Академията, Ларш бе сигурен в това, както бе сигурен в снега, който се блъскаше в клепачите му. Баща му е бил роден да принадлежи към този пантеон — заедно със Селма Лагерльоф и Кнут Хамсун, с Камю и Пастернак. Шоу, Ман, Пирандело, Фокнър, Йейтс, Белоу, Сингер, Канети! Метерлинк и Тагор. Дългитепредълги изумителни списъци на носителите на Наградата. Баща му, ако бе доживял, щеше да спечели великата Награда — това се разбираше от само себе си. Той принадлежеше към това авторитетно общество.

БЕШЕ излязъл суров вятър, който властно се разпореждаше с тъмнината в един часа. Мракът продължаваше да запраща сняг в лицето на Ларш и той зави шала около носа и устата си — колко топъл само беше дъхът му в пещеричката, която се бе оформила така! Той бързо мина покрай Борсата и Академията — никъде нямаше запалена крушка, дори и размазаната светлина на фенерчето на пазача не се виждаше. Поредица от побеляващи покриви: колко лесно се виждаше в най-гъстия мрак през лещата на снега. Виещите се спираловидно снежинки с прекъсване падаха край него като морзова азбука. Мирис на нещо изгорено, какво ли беше? Комини. Най-сетне му стана ясно, че върви бързо и е стигнал далече, стъпваше тежко, подтичваше, вече бе прекосил моста над шлюзовете, където соленото Балтийско море водеше битка на живот и смърт с връхлитащите сладки води. Той осъзна накъде се е запътил. Този мирис на изгорено. Заслуша се за пожарните. А, комините. Тихо навсякъде: тук беше улицата, където някога бяха живели Нели Закс и майка ѝ. Апартаментът на поетесата, прозорците на поетесата. Всичко там умираше. Той стигна до края на Бергсундстранд в точката на кипене, прегрят под шала и шапката си. Малкото коли с безсънните си фарове се плъзгаха покрай него като бавни котки. Стокхолм, подреден порядъчен град си имаше свой подземен живот, своя скрита безсъница. Всеки, който има тайна в Стокхолм, се върти безспир в празнотата на нощта, а не в съня си.