Сибин Майналовски - Змии в стените

Мина година. Котето мъркаше, играеше си с мен и ближеше сълзите, които се стичаха по бузите ми нощно време, когато мама не идваше до леглото ми, за да ме завие и да ми пожелае лека нощ. С него бях по-малко самотен. Съвсем малко, но се радвах и на това. Вече знаех — „кариерата“ иска жертви.

Една вечер помня как мама и татко се скараха. Беше жесток скандал, понеже се чуваше чак от моята стая, а по принцип двамата гледаха да пазят някакво подобие на тишина и благоприличие. Този път сигурно и съседите ги чуха. Тогава за пръв път до мен се донесе думата „развод“. Не знаех какво значи, но се досещах, че е нещо много важно — вероятно по-важно и от „кариерата“, щом се съпровождаше от странни звуци като чупене на чинии, удари по кухненската маса и някои от онези фрази, които татко рецитираше, когато късно вечер забележеше, че са му свършили цигарите.

На следващата сутрин Бони (така бях решил, че се казва котето) не стана заедно с мен за закуска. Винаги спеше в леглото ми и радостно тичаше преди мен към кухнята, за да мога тихомълком да му прехвърля под масата някоя от здравословните гадости, с които ме тъпчеше майка ми. Тогава обаче не помръдна. Когато протегнах ръка, за да го помилвам, беше ледено като пръстта на гробищата в онзи ден, когато погребвахме баба. Мама дойде, каза, че му било „дошло времето“ и викна на татко да дойде да се „погрижи“ за него. Надявах се, че това значи да дойде и да го излекува — все пак татковците имат магически сили… или поне в това вярват наивните дечица като мен. След като три дни Бони не се върна като по магия, разбрах, че няма смисъл да го чакам. Също като баба.

Плаках без прекъсване до момента, в който в къщата ни не се появи Моли — невероятно красиво коте с очи като седеф и козина като онзи кожух на мама, в който обичах да се гушкам, докато ме извеждаха на разходка преди време. Знаех, че никога няма да замени Бони в сърцето ми. Моли вероятно също разбираше, но ме гледаше влюбено по онзи начин, по който само котките могат да се взират в стопанина си, сякаш искаше да ми съобщи: „Не ме интересува кого си обичал преди. Сега аз съм до теб и ще ти бъда другарче до последен дъх“.

Който за съжаление настъпи много скоро. Не бяха изминали и три месеца, когато мама и татко заформиха поредния скандал. Отново се споменаваха думи като „развод“, „напускане“, „имущество“ и „прошляк“. Продължавах да не разбирам за какво става дума, но явно ситуацията бе повече от напрегната, защото вечерта бе белязана от трошене на чинии и чаши, а сутринта — от събуждане с бездиханно коте в леглото.

Това продължи дълго — почти две години. Прибирах от улицата коте след коте, а те умираха след всяка разправия на нашите. Тогава не можех да направя връзката, тъй като бях малък и предпочитах да мисля, че всичко е съвпадение.

Малко след деветия ми рожден ден обаче почина татко. В същия ден умря и поредното ми коте. Когато сълзите ми секнаха (след около седмица или две), започнах да се досещам, че в онази фатална нощ кавгата беше грандиозна. Майка ми заплашваше да събере багажа на баща ми и да го изхвърли на улицата, а той ругаеше (вече знаех как се казват онези фрази при свършването на цигарите или ракията) и крещеше в отговор как никой нямало да я търпи, когато той си заминел, понеже никой не обичал „дърти вещици“.

Не, потърпете още малко, моля ви.

Та, накратко, тогава разбрах каква е причината за смъртта на всичките ми котета. Вероятно и на татко. Не мога да кажа със сигурност. Знам, че звучи откачено, но трупчетата на толкова много животинки не лъжат.

Известно време живях и без коте, и без майка, тъй като „кариерата“ продължаваше да поглъща целия й личен живот. По някое време реших, че след като вече татко го няма и мама няма на кого да се кара, положението е безопасно. Тогава прибрах Вили — бездомно сиамче на около годинка. Всичко наистина беше тип-топ, поне до момента, в който майка ми не си хвана любовник. На сутринта след първия им скандал, плачейки, заравях Вили до останалите ми другарчета в градинката отсреща.

Реших, че вече ми е дошло до гуша, и престанах да прибирам котета у дома. Нищо, че всяка вечер заспивах с подгизнала от сълзи възглавница, по навик опипвайки огромното пусто легло и търсейки мъркащото приятелче, което да успокои изпълнените ми с кошмари нощи. Нямаше да издържа дори още една сутрин, в която смъртта да ме събуди с оцъклените си котешки очи.

Преди половин година обаче на светофара до училище зърнах Бенджи. Седеше свит на кълбо в една полуразпаднала се кошница и трепереше от ужас. Най-вероятно не бе излизал много-много навън и гледката и звуците на коли, велосипедисти и пешеходци го докарваше до истерия. Кошницата бе в ръцете на просълзено хлапе на около 5–6 години, което, хлипайки, ми обясни как майка му не му давала да задържи котето. Обещах му, че ще се грижа за него като за собствен брат, обясних му къде живея, за да идва да го вижда понякога, и прибрах Бенджи у дома.