Лора Лазар - Веселото гробище

- Райски мираж - вметна Радо.

- Отначало явно не са му вярвали - продължи да разказва младежът. - Залмоксис изгражда свое подземно жилище, в което се затваря и прекарва три години, а траките го оплакват като мъртъв...

- Гробница? - попита младият полицай.

- Остави първо да чуем! - обърна се към него шефът му.

- След четири години Залмоксис излязъл жив и здрав от света на мъртвите. Тогава гетите повярвали в неговото учение и той станал техен бог. Но както самият Херодот твърди, Залмоксис е живял много преди Питагор...

- Обърках се - призна Мишената. - Каква е връзката между Дионис и Залмоксис?

- Двамата богове са изобразени заедно само на една каничка от съкровището в село Борово.

- Пируват ли?

- Не точно - замисли се Траян. - По-скоро изразява взаимната свързаност между тях в култовата практика на траките - за умиращия и възраждащ се бог.

- А яйцето? - попита Радо, който внимателно записваше основните моменти от разказа на Траян.

- Космическото яйце е сред най-древните представи на човека за света... Могилите на гетите имат яйцевидна форма...

- А в нашия случай? - прекъсна го Мишената.

- В този случай яйцето символизира свещения брак на Великата богиня-майка и нейния син... Хиерогамия се нарича.

- Кой пак се прави на бог? - изпъшка Мишената.

- Този, когото не са успели да убият преди трийсет години... - изрече Радо.

- Но никой от селото не прилича на Зарко Радев - замисли се Траян.

- Юнако, пусни търсачката! - нареди Мишената.

Докато Радо търсеше из базата данни, останалите двама мълчаха и пиеха кафето си.

- Не е криминално проявен... - отбеляза Радо.

- Търси го по данъчни декларации - предложи Траян.

- По-добре прерови психиатричния регистър - каза Мишената.

- Никъде го няма - поклати глава Радо.

- И между мъртвите ли? - надигна се комисарят.

- Сега го търся там... - без да откъсва поглед от монитора, изрече Радо. - Стоп! Открих го!

- Къде? - скочи пъргаво комисарят, заобиколи Траян и застана зад гърба на колегата си.

- Зарко Радев е починал миналата година през лятото - каза младият полицай.

- Ами ако е направил номера на Коко Хлопката? - обади се Траян.

Милко се събуди усмихнат. Не помнеше откога не беше му се случвало да посреща с радост деня.

Слънцето изскочи неочаквано откъм Орловица, приседна на отворения прозорец и го заслепи. Не му се ставаше, въпреки че вече закъсняваше с изкарването на стадото.

Откъм двора на леля Бенда се чу яростният лай на Велко. Друго куче му отговори с протяжен вой откъм улицата. Леля Бенда е в опасност, помисли си той и скочи.

Снощи старицата не му позволи да остане на пост пред прага й. Дори му се скара:

- Какво ще си помислят хората за мен?

- Защо? - Той смутено се дръпна назад.

- Млад мъж да нощува при мен!

- Не могат да си мислят...

- Всичко могат - махна ръка леля Бенда. - Върви си!

- Ако има опасност...

- Ще те извикам през прозореца!

Сега Милко се облече набързо и хукна към съседката си. Върху дворната врата на леля Бенда се бе изправило огромно чудовище с рога. Напъваше портата, за да влезе в двора. Милко се разкрещя:

- Помощ! Помощ!

- Какво има, Милко? - обади се след малко възрастната жена.

- Пази се, лельо Бенда! - извика той. - Пази се! Чудовището ще влезе при теб!

- Какво си сънувал, не знам - обади се със спокоен глас старицата.

Отнякъде изскочи Царски и се разлая към чудовището. Отвътре отново му отговори Велко. След малко леля Бенда отвори дворната врата и онемя.

- Видя ли го? - попита отстрани овчарят.

- Видях го - промълви жената. - Чиба, Царски! - размаха тя ръце към кучето на Коко Хлопката.

Кучето не я послуша. Хвърляше се към портата, лаеше, правеше кръг и отново се хвърляше, но без да докосне странния обект.

- Не те ли е страх? - попита Милко леля Бенда.

- От него не ме е страх - посочи тя с ръка чудовището. - Ама от този, който го е сторил, ме е страх,

Милко се приближи и едва тогава видя, че върху портата бе закачен Краля. Рогата му бяха позагубили блясъка си, а кървава диря по калдъръма посочваше пътя, по който бе донесен мъртвият козел.

Овчарят се обърна кръгом и проследи кървавите дири. Свършваха при люляковия храст зад Прокълнатата къща.

- Не съм виновен! - изкрещя Милко, наведе се и покри с ръце главата си. - Не съм аз!

- Ела тук! - извика му старицата, но той не отговори. Тя се зачуди как да го върне и неочаквано изкрещя: - Помощ! Помощ!

Милко хукна към леля Бенда.