Лора Лазар - Веселото гробище

- Не знаете ли? - ехидно се засмя един от полицаите. - Опит за въоръжен грабеж на пътя.

- Искахме да идем на стоп до града... - опита се да обясни младежът.

- Това го кажи на адвоката си!

- Кметът на Кралево е прострелян - посочи с глава Траян към лежащия на банкета мъж.

- Ще прибавим и опит за убийство на длъжностно лице.

- Юнако, идвай веднага! - провикна се от вратата на фитнес залата Мишената.

- Идвам след половин час - отговори Радо и погледна към стенния часовник. Наближаваше шест сутринта. Той спокойно продължи да брои от лежанката: - Двайсет и седем, двайсет и осем...

- Веднага! - изкрещя шефът му.

Радо остави щангата и се надигна. Влезе в съблекалнята, взе кърпата и се пъхна под душа. Мишената го следваше.

- Остави ме сам! - ядоса се младият мъж, като трясна вратата на душ кабината.

- Ще говоря по-високо, за да ме чуваш - направи си оглушки комисарят. - Балабана и Вампора са в болница под стража, а Траян е в нашия кафез.

- Защо? - Радо отми част от пяната по лицето си.

- Стана ли ти интересно?

- Давай, шефе!

- Вампора е прострелян в лявото ухо.

- От неизвестен извършител - изрече Радо и изплю водата, която нахлу в устата му.

- Не знам дали е неизвестен. А горският и младежът стопирали с пушки на пътя посред нощ. А в краката им лежи раненият кмет. Представяш ли си как е изглеждала ситуацията на колегите? - Мишената се разсмя.

Радо го последва, но трябваше да излезе иззподдуша, защото щеше да се задави със сапунена вода. Шефът му се отдалечи от душ кабината.

- Само толкова? - развика се Радо.

- Чакам те горе!

Младият полицай се изплакна набързо, облече се, взе четири кафета от автомата пред дирекцията и на бегом се качи в кабинета.

- Откъде започваме? - задъхано попита той.

- От кого, искаш да кажеш - изрече комисарят и се пресегна към първата чаша с кафе. - Глътна го набързо и продължи: -Да събудим Коко Хлопката, а?

- Не е ли по-добре да отидем в болницата?

- Среднощните герои нека да поспят! - Мишената се обади да доведат Коко Хлопката. - Трябва да ми отговори на три въпроса...

- Само на три?

- Нали каза, че отнякъде трябва да започнем!

- Слушам те.

- Първи въпрос... - Комисарят пое втората чашка.

- Давай де!

- Не - отказа се Донов. - Няма да ти е интересен разпитът после.

Няколко минути мълчаха, докато доведат арестувания. Коко седна на стола, който му посочиха. Мишената атакува директно:

- Тази нощ са стреляли по Вампора.

- Жив ли е? - попита Коко и се сгъна на две на стола.

- Да - отговори Радо. - Знаеш ли кой е стрелял?

Коко Хлопката само повдигна рамене.

- И сега ли няма да говориш? - попита Мишената.

- Питайте - тихо каза Коко. - Ако знам, ще ви отговоря.

- Ти ли хвана вълка в пещерата?

- Не - бързо отговори той. - Мислех, че Димо го е заловил...

- Защо?

- За да ни го върне... Заради прякора, който му измислих.

- Сигурен ли си, че той е хванал вълка?

- Видях го да излиза от Лудата мечка...

- Кога?

- Един ден преди смъртта му...

- После?

- Проследих го донякъде и се върнах назад, за да разбера какво правеше в пещерата...

- И намери вълка - сети се Мишената.

- Да. Звярът спеше и това ме изненада... Дори изпуших една цигара, обикалях из пещерата, но не се събуди...

- Защо не го застреля?

- Беше привързан за халка... Като домашно куче...

- Какво си помисли?

- Дали да не го пусна и да разваля играта на Димо... Ако го бях пуснал... - ядно изрече Коко.

- Димо щеше да е жив - довърши мисълта му Мишената.

- Да.

- Той няма да отрови кучето си заради вълка - обади се Радо.

- Прав си - замисли се и Коко. - Снежка можеше да пребори дори вълк.

- Ами ако това е причината за отравянето на кучето? - сети се младият полицай. - Снежка е надушила вълка в пещерата, а това застрашава плановете на убиеца.

- Вероятно си прав - призна Мишената. - Не ти ли се стори странно, че вълкът спи? - попита той Коко.

- Помислих, че Димо го е упоил.

- С какво?

- Стела каза, че са й откраднали ампули...

- Кога ти го каза Стела?

- Минути преди да умре - изрече с усилие Коко.

- Разказвай! - нареди Мишената.

_След смъртта на Димо исках на някого да кажа, че съм жив... Пробвах при Бончо, не стана, по-късно - при Вампора... В онази нощ исках да кажа на Стела, че съм жив... Нямаше я у тях, нямаше го и Дорко... Обиколих насам-натам и я намерих да разкопава гроба ми...

- Защо?

- Не вярвала, че съм мъртъв.

- Защо?

- Направих някои дивотии из селото, за да се сетят и останалите, ама... Само тя ме познаваше истински.