Лора Лазар - Веселото гробище

- Може да ги е заплашил с въоръжената си дружинка - предположи Траян. - Нали ги видях онази нощ как разбиха вратата на съседа?

- Не, чедо. Не си прав.

- За кое?

- С пушките ходят, за да плашат гаргите... Особено пред непознати.

- Селска атракция, а? - недоверчиво поклати глава Траян. - Не ми се вярва.

- Добри хора са, вярвай ми - убедено изрече баба Бенда. - Опазиха селото от цигански набези... Няма крадци наоколо...

- Ама има убиец - твърдо изрече внукът й.

- Пепел ти на езика!

- Все някой ги мрази... Отдавна ги мрази...

- Не говори така, чедо! - Старицата притисна ръце към гърдите си.

- Няма ли да ми кажеш тайната, а, бабче? - умолително я погледна Траян. - Нещо, което се е случило преди време...

- Не знам за какво говориш... - извърна се баба Бенда, за да избегне погледа на внука си.

- Ти знаеш тази тайна... - Траян стана и прегърна баба си. - Трябва да ми я кажеш.

- Няма тайни в Кралево - тихичко изрече тя.

В този момент откъм улицата се чуха жални викове. Баба Бенда неочаквано бързо скочи и тръгна към портата. Траян я изпревари и отвори вратата. Зад завоя се показа Глухата Марина. Вървеше, подпирайки се на стобора, и нареждаше на висок глас:

- Господи, защо не съм аз? Защо мене остави, Господи? За какво ме наказваш?

- Пияна ли е? - прошепна на баба си Траян.

- Како Марино - провикна се Бенда, - какво е станало?

- Господ прибра моята Стела... - изрече Глухата Марина, погледна към небето и се провикна: - Господи, защо мен не прибра?

- Како Марино - извика Бенда, - влез вътре.

- Не искам - размаха ръце старицата. - На гробището отивам... Там е моята звездичка... До нея искам да полегна... - Глухата Марина ги отмина.

Изпроводиха я с поглед и едва тогава се прибраха вътре.

- И сега ще ли ще твърдиш, че няма убиец в селото? - надвеси се над баба си Траян.

- Аз съм виновна за всичко... - промълви Бенда и заплака.

- Ей този я откри - Велизар Вампора избута Милко напред.

- Разкажи как стана!

- Кмете - обърна се към него Мишената, - идете под оная сянка. Ще ви извикам, ако се наложи.

Вампора възмутено изсумтя, погледна към Максим Балабана, но двамата кралевци изпълниха нареждането на комисаря. Едва тогава Мишената каза на овчаря:

- Разказвай отначало до край!

- Ами... изкарах стадото... - започна Милко, без да поглежда полицаите.

- Как се казваш? - прекъсна го Донов.

- Милко Димитров Милков - бързо отговори овчарят.

- Добре. Продължи сега! - нареди Мишената.

- Ми... Видях жената... Мислех, че спи...

- Как разбра, че е мъртва? - намеси се и Радо.

- Ами... Приближих се и... видях, че е мъртва.

- Защо се приближи? - настоятелно попита комисарят.

- Заради дървото.

- Какво му е на дървото?

- Дрънчи - отвърна тихо Милко. - Не чувате ли? И сега дрънчи - ослуша се той, но без да вдигне поглед към клоните на Пеещата круша.

- И после? - повиши глас Мишената.

- Тя не стана...

- Защо трябва да става?

- Поздравих я, а тя не отвърна...

- Пипа ли я?

- Не.

- Ами ако само е била припаднала? - попита Радо.

- С това цвете на гърдите? - изуми се Милко и плахо погледна към младия полицай, но бързо заби поглед в обувките си.

- После какво направи? - отново продължи комисарят.

- Хукнах към селото... Да намеря кмета.

- Защо си казал на кмета, че е убита? - отново попита Радо.

- Аз не съм я убил... Не съм аз!

Милко покри с ръце главата си и клекна на земята. Двамата полицаи се спогледаха.

- Кой казва, че си ти? - изрева Мишената. - Стани!

Овчарят се изправи, но не свали ръцете от главата си. - Защо помисли, че е убита? - по-спокойно го попита Радо.

- Заради цветето...

- И свали ръцете си! - извика отново комисарят, но Милко само отстъпи две крачки назад.

- Ти ли върза коня за дървото? - сети се Радо.

- Конят го нямаше.

- Какво? - озадачи се Мишената.

- Нямаше го... - повтори Милко.

- Кога?

- Когато намерих жената...

- Откъде се появи тогава? - продължи Мишената.

- Не знам откъде дойде... Магии стават в това село... - прошепна Милко.

- Например? - подкани го Радо.

- Ами... Оня ден кучето влезе в един храст, а оттам излезе позлатен козел...

- Ясно - обобщи Радо.

- Върви си! - Мишената изчака, докато овчарят се отдалечи, и прошепна на Радо: - Трябва да го проверим... Започни от психиатричния регистър.

- И все пак човекът каза нещо интересно... - замислено изрече младият полицай.

- В подкрепа на твоята теза...

- Не завиждай! - направи опит да се пошегува Радо, но мрачният поглед на шефа му го отказа.

- Продължавай! - нареди Мишената.