Лора Лазар - Веселото гробище

- И аз не знам къде да я търсим - несигурно отговори Вампора.

- По пътя за града - предложи Балабана.

- Да започнем отнякъде - изрече кметът и отново запали.

Близо до магазина ги пресрещна Милко Милков, който се опита да ги спре, размахвайки пред себе си ръце.

- Защо не си изкарал стадото? - разкрещя се Вампора.

- Намерих умряла жена на гробището - отвърна задъхано новият овчар.

- Там всички са умрели! Всичките! - отново се развика кметът.

- Сигурно е Стела - промълви Балабана, като се опита да укроти приятеля си.

- Не искам още смърт! - изрева Вампора. - Не искам!

- Качвай се! - обърна се към овчаря Максим Балабана.

В края на селото видяха дребничкия силует на Глухата Марина. Ситнеше в тяхната посока.

- Ти ли й каза? - извъртя се назад горският.

- Не, не съм - отвърна Милко, сниши се и покри главата си с ръце.

- Лельо Марина, къде отиваш? - попита я Вампора през прозореца на автомобила

- Натам ме тегли, натам... - ридайки, старицата посочи гробищата.

- Майчиното сърце не лъже... - прошепна горският.

- Ако е истинска майка - неочаквано се обади Милко.

- Трай там! - скара му се Вампора. - Ела, лельо Марино - той отвори задната врата и възрастната жена плахо се качи и притихна. От време на време поемаше дълбоко дъх, но вече не плачеше.

Отдалеч видяха коня на Щурата Стела.

- Стела с Дорко ли излезе? - попита Вампора старицата.

- С него - отвърна тихо тя.

- Конят го нямаше - прошепна Милко. - Преди малко го нямаше.

- Сигурен ли си?

- Да.

- А къде откри жената?

- Под дървото - посочи с ръка Милко Милков.

Тримата мъже се измъкнаха от автомобила и Вампора помогна на Глухата Марина да слезе. Тя гледаше с невиждащи очи пред себе си.

Под Пеещата круша лежеше по гръб Щурата Стела. Раницата й бе поставена вместо възглавница. Очите й бяха притворени, а от скръстените й на гърдите ръце се подаваше стрък горска маргарита. Конят бе завързан за дървото.

Глухата Марина приседна под крушата, подхвана Стела откъм раменете, постави я в скута си и и се опита да я залюлее. Тримата мъже занемяха. Не смееха да мръднат, за да не нарушат светостта на майчината скръб.

- Кой те е приготвил, чедо? - нареждаше старицата и се люлееше. - Невеста не стана на този свят, но някой те иска от другия...

Неочаквано Глухата Марина остави тялото на дъщеря си, оправи косите й, погали мраморното й лице и се изправи. Приближи дребната си фигура до Вампора и каза:

- Коко започна да ви прибира един по един... Скучно му е на оня свят. Няма кого да разсмее там...

- Аз ще вървя... - промълви Милко Милков.

Под Пеещата круша бяха останали само Вампора, Балабана и Милко. Кметът беше повикал фелдшера, който бързо пристигна с линейката. Докторът огледа тялото на Щурата Стела и само повдигна безпомощно рамене. После постави инжекция на Глухата Марина и внимателно й помогна да се качи в линейката.

- Къде? - погледна го кръвнишки Вампора.

- При стадото... Не го виждам оттук... - разтреперено произнесе новият овчар.

- Царски не е ли с козите? - обади се и Максим Балабана.

- Не е - отвърна шепнешком Милко, наведе се и покри главата си с ръце.

Вампора и Балабана се спогледаха. Кметът реагира пръв:

- Къде е кучето на Коко?

- Не знам.

- Изпусна ли го?

- Не. Магия стана... Кучето скочи в храста, а оттам излезе един пръч... Целият златен...

Максим Балабана и Велизар Вампора веднага разбраха, че овчарят говори за Краля.

- Добре ли си? - подигравателно го попита кметът.

Милко кимна.

- Тук искам да кажа - Вампора посочи с пръст главата си.

Овчарят само сви рамене.

- Къде си видял златен козел, а? - обади се и горският.

- Ей там! - Овчарят посочи с ръка към Водопада. Кореняците се спогледаха и леко си кимнаха.

- Иди при стадото, но се навъртай наоколо! - обърна се кметът отново към Милко.

- Защо? - нервно попита Милко и започна да отстъпва назад.

- Полицаите ще искат да те разпитат - обясни Вампора.

- Защо?

- Нали ти откри Стела - не се сдържа и Балабана.

- Аз не съм я убил - прошепна овчарят.

- Остава и те да ти повярват - изсумтя кметът.

- Не съм аз... Кълна се, не съм аз! - развика се изведнъж пришълецът.

- А откъде знаеш, че е убийство? - досети се горският.

- Ами... щом е мъртва... - едва отговори Милко.

- Може сърцето й да не е издържало - промърмори горският.

- Може, може... - бързо се съгласи овчарят.

- Отивай! - Вампора посочи с ръка посоката, накъдето бе тръгнало стадото.

Милко тръгна с несигурни крачки по пътя край гробището. Двамата кралевци го изчакаха да се отдалечи, преди Балабана да каже: