Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

— Всеки път, щом зърнеше висока планина, той я изкачваше, без да се подчинява на никой друг, освен на себе си — възрази Фафрд.

— Да, и умря от това! — извика Мор. Нейната властност контролираше скръбта и гнева й, без да ги прикрива.

Фафрд изрече с усилие:

— Откъде ли е дошъл големият студ, строшил въжето и ледокопа му на Белия Зъб?

Сред ахканията на своите вещици, Мор изрече с най-дълбокия си глас:

— Налагам майчиното си проклятие, Фафрд, върху твоето неподчинение и злите ти мисли!

Фафрд каза със странна готовност:

— Покорно приемам проклятието ти, майко.

Мор рече:

— Проклятието ми не е върху теб, а върху злите ти помисли.

— Няма значение, ще си го кътам до сърцето завинаги — пресече я Фафрд. — А сега, подчинявайки се на себе си, трябва да те оставя, докато дяволът на гнева не те напусне.

След тези думи, все още с приведена и извърната глава, той бързо закрачи към гората, в посока на изток от жилищните палатки, но западно от голямата горска ивица, протягаща се на юг почти до Залата на Боговете. Яростното съскане на вещиците на Мор го следваше, но майка му не извика името му, нито каквото и да било друго. На Фафрд почти му се искаше да го направи.

На младите лесно им минава. Още докато Фафрд потъваше в любимата си гора, без да разлюлее и най-малката замръзнала вейка, сетивата му се изостриха, скованият му врат омекна, а душата му бе чиста и готова за нови преживявания като девствения сняг отпред. Той пое по най-лесния път, избягвайки обсипаните с диамантени късчета лед трънливи храсти отляво и закритите от боровете големи издатини светъл гранит вдясно.

Видя птичи следи, катеричи следи, еднодневни мечи следи; снежните птици кълвяха с черните си клюнчета червените плодчета на храстите, космата снежна змия изсъска срещу него и той не би се изненадал, ако насреща му се появи дракон със заледени гръбни шипове.

Затова не се смая ни най-малко, когато един голям бор разтвори покритата си със сняг кора, разкривайки му своята дриада 3 — весело синеоко и русокосо момичешко личице, — дриада на не повече от седемнайсет години. Всъщност той бе очаквал подобно явяване, още откакто забеляза бягството на седмата Снежна Жена.

Въпреки това се престори на изненадан за почти два сърцеудара. След това скочи напред с вик „Мара, вещице моя“ и с двете си ръце изтръгна нейната загърната в бяло наметало фигура от маскировъчния фон, и продължи да я прегръща, докато двамата стояха като бяла колона, с приведени една към друга качулки и впити устни, в продължение на поне двайсет сладко туптящи сърцеудара.

След това тя откри дясната му ръка, придърпа я под наметалото си и, през един разрез, под дългото си палто, и я притисна в мъхестата долна част на корема си.

— Познай какво има тук — прошепна тя, ближейки ухото му.

— Това е част от момиче. Струва ми се, че е… — започна той развеселено, макар че мислите му вече бясно летяха в напълно различна и доста ужасяваща посока.

— Не, идиот такъв, това е нещо, което ти принадлежи — подсказа му влажният шепот.

Ужасяващата посока се превърна в заледена шахта, носеща го към твърдата убеденост. Въпреки това той каза храбро:

— Е, наистина се надявах да не си опитвала с други, макар че това е твое право. Трябва да кажа, че съм изключително поласкан…

— Глупав звяр! Имах предвид, че е нещо, което принадлежи и на двама ни.

Ужасяващата посока вече беше черен заледен тунел, който се превръщаше в яма. Механично и с подобаващо за случая мощно думкане на сърцето Фафрд каза:

— Наистина ли?

— Да, сигурна съм, чудовище такова. Вече два месеца не ми е идвало.

Устните на Фафрд се справяха по-добре от всякога със задачата си да не изпускат думите от устата му. Когато най-сетне се разтвориха, те и езикът зад тях се намираха под пълния контрол на големите зелени очи. Изля се щастлив порой от думи:

— О, богове! Това е просто чудесно! Аз съм баща! Колко умно от твоя страна, Мара!

— Наистина много е умно — призна момичето — да успея да спретна нещо толкова деликатно след грубото ти отношение. Но сега трябва да ти се отплатя за онази нелюбезна забележка, че съм „опитвала с други“.

Издърпвайки назад полата си, тя насочи и двете му ръце под наметалото към възела от ремъци в основата на гръбнака й. (Снежните Жени носеха кожени качулки, кожени ботуши, дълги кожени чорапи на всеки крак, прикрепени към ремък на кръста, и едно или повече кожени палта и наметала — дрехите бяха практични, подобни на мъжките, като се изключат по-дългите палта.)