Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

След еони на непрогледен, пухкав мрак се появи мека светлина. Фафрд седеше до баща си Налгрон край голяма банкетна маса, отрупана с всевъзможни апетитни ястия, от които се издигаше дим, и всевъзможни подсилени вина в глинени, каменни, сребърни, кристални и златни съдове. Край масата се бяха наредили и други гуляйджии, но Фафрд можеше да различи само тъмните им силуети и приспивния звук от непрестанния им разговор, твърде тих, за да бъде разбран, като множество ромолящи поточета, макар и с моментни изблици на нисък смях, като вълнички, които прииждат по чакълест бряг и се отдръпват отново. А глухото дрънчене на ножове и лъжици в чиниите и едни в други приличаше на трополенето на камъчетата в този прибой.

Налгрон бе облечен и загърнат в кожи на ледени мечки, от най-белите, с игли, верижки, гривни и пръстени от чисто сребро, а и косата му бе посребрена, което разтревожи Фафрд. В лявата си ръка той държеше сребърен бокал, който от време на време допираше до устните си, но криеше дясната под наметалото.

Налгрон говореше мъдро, търпеливо, почти нежно, по много въпроси. Местеше поглед насам-натам над масата, но гласът му бе толкова тих, че Фафрд разбра, че думите му са насочени единствено към сина му.

Разбра също така, че трябва да слуша съсредоточено всяка дума и внимателно да подрежда в ума си всеки афоризъм, защото Налгрон говореше за храброст, за чест, за благоразумие, за обмисленост при даването на обещания и педантичност при спазването им, за следване повика на сърцето, за избиране и неотклонно гонене на висша романтична цел, за честност пред себе си във всички тези неща, но най-вече в разпознаването на своите желания, за нуждата да пропуснеш покрай ушите си страховете и гълченето на жените и все пак да им прощаваш щедро ревността, опитите за създаване на спънки и дори най-големите злини, защото всички те произтичат от необузданата им любов, към теб или някой друг, и още много и различни неща от изключителна полза за един младеж на ръба на мъжествеността.

Но макар да знаеше всичко това, Фафрд чуваше думите на баща си откъслечно, защото бе толкова разтревожен от изпитостта на бузите на Налгрон и костеливостта на силните му пръсти, държащи леко сребърния бокал, и от среброто в косите му и слабата синкавост на червените му устни — въпреки че всяко негово движение, жест и дума бяха изключително уверени и дори оживени, — че бе принуден непрекъснато да търси из димящите подноси и купи около себе си особено вкусни порции, които да сложи в широката сребърна чиния на Налгрон, за да изкуши апетита му.

Но винаги, когато го правеше, Налгрон поглеждаше към него с усмивка и любезно кимване, и с любов в очите, а след това поднасяше бокала към устните си и се връщаше към своята лекция, ала никога не извади дясната си ръка.

С напредването на банкета Налгрон започна да говори за още по-важни неща, но Фафрд не чуваше кажи-речи нито една от скъпоценните думи, дотолкова бе обзет от загриженост за здравето на баща си. Сега тънката кожа изглеждаше обтегната до пръсване върху изпъкналите скули, светлите му очи бяха хлътнали още по-дълбоко и обградени с още по-тъмни сенки, сините му вени се издуваха още по-ясно върху здравите сухожилия на ръката, държаща леко сребърния бокал — и Фафрд бе започнал да подозира, че макар Налгрон често да докосваше с устни виното, не бе отпил нито капка.

— Яж, татко — помоли го Фафрд с тих глас, изпълнен със загриженост. — Или поне пий.

Отново получи поглед, усмивка, благосклонно кимване, светлите очи бяха още по-топли от любов, бокалът се допря за кратко до неразтворените устни, погледът се отклони и спокойната, неслушана лекция продължи.

Тогава Фафрд бе обзет от страх, защото светлините посиняваха и той осъзна, че нито един от черните, неясни сътрапезници през цялото време не взимаше в ръка и не поднасяше към устата си нищо, освен бокали, макар да продължаваха непрестанно и глухо да дрънчат с приборите си. Неговата загриженост за баща му се превърна в агония и преди да осъзнае напълно какво прави, той отметна назад наметалото на баща си, сграбчи дясната му ръка за предмишницата и китката и я избута към отрупаната чиния.

Този път Налгрон не кимна, а навря главата си във Фафрд, и не се усмихваше, а се хилеше така, че показваше всичките си зъби с цвят на стара слонова кост, а очите му бяха студени, студени, студени.

Ръката, която Фафрд държеше, на пипане и наглед бе гола кафява кост.

Цялото му тяло внезапно се затресе — но най-вече ръцете, — и Фафрд отскочи пъргаво като змия назад по скамейката.