Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

Той чевръсто се претърколи два пъти, за да е сигурен, че всички пламъци по него са потушени, след това се изправи тежко на крака и хукна като елен към гората, сподирян от викове, проклятия и гръмогласен смях.

Като подмина петдесетина големи дървета, Фафрд рязко се спря в снежния полумрак и задържа дъха си, вслушвайки се. През тихото туптене на кръвта му не се донесе и най-слабият звук от преследване. Той печално приглади с пръсти вонящата си, окъсяла коса и небрежно отръска неравните си, също така вонящи на огън кожи.

След това изчака дишането му да се успокои и усетът му да се избистри. Именно в този период от време той направи смущаващо откритие. За първи път през живота му гората, която винаги бе била негово убежище, негова необятна палатка, негова огромна лична стая с покрив от бодливи клонки, изглеждаше враждебна към него, сякаш самите дървета, заедно с майката земя, в която са впили корени — с нейната студена плът и горещите й недра, — знаеха за неговата измяна, презрителното му отхвърляне, изоставяне и преднамерено отлъчване от родната му земя.

Работата не беше в необичайната тишина, нито в зловещите и подозрителни оттенъци на слабите звуци, които най-накрая започна да чува: дращенето на малък нокът по дървесна кора, тупкането на дребни лапички, бухането на далечен бухал, очакващ нощта. Това бяха странични ефекти, или най-много придружаващи явления. Онова, което го тревожеше, беше нещо неназовимо, неосезаемо и всепроникващо като смръщването на някой бог. Или богиня.

Беше силно депресиран. Същевременно никога не бе усещал сърцето си толкова твърдо.

Когато най-сетне тръгна отново, го направи възможно най-тихо и не със своя странен отпуснат и разпрострян усет, а по-скоро с неспокойна чувствителност и с готовността на опънат лък, като разузнавач на вражеска територия.

И добре, че беше така, иначе може би нямаше да избегне почти безшумното падане на една ледена висулка, остра, тежка и дълга като стрела на катапулт, нито рухването на огромен, натежал от сняг клон, който се прекърши с гръмотевичен трясък, нито отровното стрелване на главата на снежна усойница, свила се както никога на открито, нито страничния замах на тесните, жестоки нокти на снежен леопард, който сякаш се материализира насред скока си в мразовития въздух и изчезна също толкова странно, когато Фафрд се изплъзна от първата му атака и се обърна към него с изваден кортик. Нито пък щеше да забележи навреме примката, заложена против всички обичаи на твърде близко до домовете място и достатъчно голяма да задуши не заек, а мечка.

Чудеше се къде ли е Мор и какво ли мърмори и напява. Дали грешката му бе просто, че сънува Налгрон? Въпреки вчерашното проклятие — и другите преди него — и откровените заплахи от снощи, никога не бе предполагал, че майка му може да се опита да го убие. Но сега космите по врата му бяха настръхнали от ужас и мрачно предчувствие, бдителният поглед на очите му бе трескав и безумен, а от резката на бузата му, издълбана от падащата висулка, леко капеше кръв.

Дотолкова се бе съсредоточил върху оглеждането за заплахи, че малко изненадано установи, че стои на поляната, където той и Мара се бяха прегръщали едва вчера, стъпил върху късата пътечка, водеща към жилищните палатки. Тогава се отпусна малко, като прибра кортика си и притисна шепа сняг към кървящата си буза — но само малко, благодарение на което усети, че някой се приближава към него, още преди да долови звука от стъпките.

След това толкова безшумно и изцяло се разтвори в снежния фон, че Мара го забеляза едва когато се оказа на три крачки от него.

— Те са те ранили — възкликна тя.

— Не — отвърна той рязко, все още съсредоточен върху опасностите на гората.

— А червеният сняг на бузата ти? Битка ли имаше?

— Тази драскотина я получих в гората. Избягах им.

Загриженият й поглед се стопи.

— За първи път те виждам да бягаш от кавга.

— Нямах намерение да се бия с трима или повече — изрече той равно.

— Защо се озърташ? Следят ли те?

— Не.

Изражението й се втвърди.

— Старейшините са бесни. По-младите мъже те наричат пъзльо. Както и братята ми. Аз не знам какво да кажа.

— Братята ти! — възкликна Фафрд. — Нека проклетият Снежен Клан ме нарича както си ще. Не ми пука.

Мара сложи юмруци на кръста си.

— Напоследък си започнал да сипеш обиди с голяма лекота. Няма да позволя да оскърбяваш семейството ми, чуваш ли? Нито пък да обиждаш мен, като стана въпрос. — Тя дишаше тежко. — Снощи си се върнал при оная сбръчкана дърта курва-танцьорка. Прекарал си в палатката й часове.