Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

— Не съм! — отрече Фафрд, мислейки: „Най-много час и половина.“ Препирнята сгряваше кръвта му и разсейваше свръхестествения му ужас.

— Лъжеш! Целият лагер говори за това. Всяко друго момиче досега би насъскало братята си срещу теб.

Пресметливата същност на Фафрд се върна с почти зашеметяваща внезапност. Именно тази вечер той не биваше да рискува да си навлече ненужни неприятности — току-виж го осакатили или може би дори убили.

„Тактика, човече, тактика“, каза си той, после пристъпи разпалено към Мара и възкликна в болезнено сладникави тонове:

— Мара, кралице моя, как можеш да повярваш на такова нещо, та аз те обичам повече от…

— Не се приближавай, лъжец и измамник!

— А и ти носиш моя син — настоя той, опитвайки се все още да я прегърне. — Как е хубавото ми бебче?

— Плюе на баща си. Разкарай се, ти казвам!

— Но аз копнея да докосна гъделичкащата ти кожа, от която няма по-нежен балсам за мен от тази страна на Ада, о, най-прекрасна моя, разхубавена още повече от майчинството.

— Тогава върви в самия Ад. И престани с гнусните си преструвки. Те не биха заблудили дори пияно слугинче. Некадърен аматьор!

Дълбоко уязвен и с разгорещена кръв Фафрд отвърна:

— А какво ще кажеш за собствените си лъжи? Вчера ми се фукаше как си щяла да обуздаеш и контролираш майка ми. А си хукнала веднага разциврена при нея, за да й кажеш, че носиш дете от мен.

— Чак след като разбрах, че точиш лиги по актрисата. А и нима това не беше чистата истина? Ах, ти, подлецо!

Фафрд отстъпи и скръсти ръце. После изрече:

— Моята жена трябва да ми е предана, да ми се доверява, да ме пита, преди да действа, и да се държи като другарка на бъдещия върховен вожд. Струва ми се, че ти не можеш да се справиш с нито едно от тези неща.

— Да съм ти вярна? И това го казваш ти! — Бледото й лице грозно почервеня и се изпъна от гняв. — Върховен вожд! Като начало гледай просто да те нарекат мъж от Снежния Клан, което още не е станало. Чуй ме сега, подлецо и двуличнико! Незабавно ще ме помолиш на колене за прошка, а след това ще дойдеш с мен да поискаш ръката ми от моята майка и лелите ми, иначе…

— По-скоро бих коленичил пред змия! Или бих се оженил за мечка! — извика Фафрд. Всички мисли за тактика се бяха изпарили от главата му.

— Ще насъскам братята си срещу теб — извика тя в отговор. — Страхлив грубиян!

Фафрд надигна юмрук, отпусна го, хвана главата си с ръце и я разклати в жест на безумно отчаяние, после внезапно се втурна покрай нея към лагера.

— Ще насъскам цялото племе срещу теб! Ще разкажа всичко в Женската Палатка. Ще кажа на майка ти… — пищеше Мара след него, а гласът й затихваше бързо от закриващите я клони и сняг и увеличаващото се разстояние.

Спирайки за миг, колкото да се увери, че никой не се разхожда на открито около палатките на Снежния Клан — дали защото все още бяха на търговския панаир или се бяха прибрали да приготвят вечерята, — Фафрд скочи на своето дърво-съкровищница и отвори вратичката на скривалището си. Ругаейки нокътя, който счупи при това действие, той измъкна увитите в тюленова кожа лък, стрели и ракети и прибави към тях най-добрия си чифт ски и щеки, един малко по-къс пакет, съдържащ най-добрия меч на баща му (ако се изключи онзи, с който бе погребан), хубаво смазан, и торбичка с разни дреболии. Като тупна на снега, той пъргаво овърза по-дългите предмети в един пакет и го окачи през рамо.

След миг нерешителност той се шмугна в палатката на Мор, измъкна от торбата си малко гърненце от шуплест камък и го напълни с тлеещи въглени от огнището, поръси върху тях пепел, овърза здраво гърненцето и го върна в торбата.

След това, обръщайки се с трескава бързина към вратата, той замря. Там стоеше Мор — висок силует, обрамчен в бяло и със засенчено лице.

— Значи напускаш мен и Пустошта. И няма да се върнеш. Или поне така си мислиш.

Фафрд остана безмълвен.

— Но все пак ще се върнеш. Ако искаш да е пълзейки на четири крака, или благополучно на два, а не проснат безжизнен върху носилка от копия, то осъзнай час по-скоро задълженията и произхода си.

Фафрд оформяше хаплив отговор, но самите думи запушиха гърлото му. Той закрачи към Мор.

— Отмести се, майко — успя да прошепне.

Тя не помръдна.

Челюстите му се стегнаха в ужасна гримаса на напрежение, той стрелна ръце напред, стисна я под мишниците — по плътта му пробягаха тръпки — и я отмести встрани. Тя изглеждаше твърда и студена като лед. Не можа да я погледне в лицето.