Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— Колко е красив! — рече леля Годеливе потръпвайки.

— Нали? — промълви Ан, сякаш литнала от радост, че споделя вълнението с леля си.

— Невероятен — потвърди Годеливе.

— Да, мога да стоя и да го гледам с часове.

Годеливе сви рамене.

— Ан, нали това ще правиш оттук-нататък. Ще бъде твое право. Ще бъде дори твой дълг.

Ан се извърна изумена към леля си. А тя продължи:

— Ти ще си негова, но и той ще е твой.

Ан се усмихна. Какво? Да принадлежи на една пеперуда 1 1 Тук в разговора възниква недоразумение, понеже на френски език думата пеперуда също е от мъжки род. — Бел.пр. , която ще й принадлежи? Какъв ли невероятен обрат й подсказваха? Това определено беше най-добрата вест за деня. Леля й говореше като добрата фея от приказките. Лицето на разяжданата от нетърпение девойка светна.

Годеливе се разнежи и плъзна длани по бузите на племенничката си.

— Колко го обичаш!

Тя се обърна към прозореца и посочи един далечен силует.

— Трябва да признаем, че тази шапка много му отива.

Ан объркана проследи погледа на Годеливе и установи, че тя гледа на улицата Филип, който носеше плъстена шапка с перо. Чак потръпна.

„Не съм нормална“ — помисли тя. Нищо не беше както трябва! През прозореца, който й даваше възможност да наблюдава две неща — Филип и една пеперуда, — бъдещата невеста се бе спряла на пеперудата, а лелята — на избраника.

В стаята отекна писък.

— Какво? Какво е това петно?

Седнала на табуретката, Ида бе пребеляла от гняв и сочеше с пръст огледалото пред себе си.

Баба Франсиска се изплаши да не направи пристъп на гняв и дръпна задното огледало.

— Няма нищо. Привидяло ти се е. Нищо няма.

— Тогава не махай огледалото.

Старицата се разтрепери и отново го намести.

Ида огледа виолетовото петно на тила си, за което знаеше всеки, само тя не.

— Олеле! Но това е отвратително! Гадост!

Ида се разбесня и скочи от стола.

Изненадана, баба Франсиска пусна онова, което държеше.

Трясък на пода.

Звън на стъкло.

Вцепенено мълчание последва страховития грохот.

Огледалото се бе счупило. Сребърната рамка бе останала невредима, но вътре бяха останали само изпотрошени късчета, които стреснато и безразборно отразяваха отделни кътчета от стаята.

Франсиска простена.

Годеливе се спусна към нея.

— Господи, какво ще си помисли графинята?

Жените се скупчиха около парчетата, както биха се събрали за бдение около покойник. Ида хапеше устни и се колебаеше коя катастрофа да оплаква повече, струпея на тила си или унищоженото огледало.

Започнаха да се съвещават с угаснал глас и пресеклив дъх, убедени, че знатната дама вече ги чува:

— Трябва да намерим някой да го поправи.

— Да, но къде? Тук, в Сент-Андре, никой не…

— Май знам. В Брюж има един художник, който…

— Не се палете толкова: първо трябва да призная истината.

— И да кажеш, и да скриеш, все ще трябва да купиш ново огледало.

— Боже, Господи, ама как?

— Аз ще платя — заяви Франсиска — в моя дом сме и аз го изпуснах.

— Защото Ида те стресна.

— Аз ще платя — натърти старицата.

— Не, аз — отвърна Ида.

— И с какви пари? — сопна се Годеливе.

Тъкмо изброиха възможните решения, и дундестата камбана на селото прозвъня и им напомни, че Ан трябва скоро да се омъжи.

Годеливе вдигна глава.

— Ан?

Девойката не отговори.

— Ан, ела при нас!

Всички жени претърсиха тавана, а след това долния етаж: годеницата бе изчезнала.

— Сигурно е отишла да види своя обожател — заключи баба Франциска.

Годеливе вдигна чифт обувки.

— Без сабото?

Вдовицата на земемера посочи подаръка си до стълбичката.

— И без везаните пантофи, които й дадох?

Ида се втурна към прозореца.

— Долу Филип продължава да чака.

— Къде ли се е дянала тогава?

Името на Ан закънтя из къщата на бабата, докато жените се щураха по стаите.

Щом отвори задната вратичка на партера, тази, която гледаше към полето, Годеливе забеляза изящни следи от нозе по влажната земя, до мястото, откъдето започваше тревата, която покриваше поляната чак до гората.

— Какво? Избягала е!

Раздалечени и с ясен отпечатък на пръстите, следите издаваха, че Ан се бе възползвала от историята с огледалото, за да прескочи прага и да се затича, лека, през полето към гората, където се бе изгубила.

Лаго Маджоре, 20 април 1904

Скъпа Гретхен,

Не, скъпа, не грешиш, наистина ти пише твоята Анна. И ако погледнеш снимките, които съм сложила в писмото, до младия сияещ мъж, който позира като принц, под екстравагантните шапки на по няколко етажа ще видиш дребна жена със стеснителна усмивка — ето ме. Да, можеш да прихнеш от смях. О, вече се смееш? Права си, ама че съм глупава. Но какво да се прави? Франц има два недостатъка, които беше скрил от мен по време на годежа ни: пали се по всякакви шапки и колекционира сувенири. Извод? При модистите ме превръща в клетка за птици, в носачка на плодове, във ваза с цветя, в гребло, с което са събирали панделки или дори в паунско дупе, а след това очарован ме води при фотографа, за да обезсмърти смехотворния ми вид.