Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Тя не схващаше добре разсъжденията му, та не настояваше, още повече, че в своя смут той се прилепяше до нея с блеснали очи и потръпващи устни, а й на нея й харесваше да се топи в ръцете му, харесваше кожата му, мириса му, здравината на трескавото му тяло, и залепена до него, се опияняваше и се отдалечаваше от своите съмнения.

В мансардата сянката започна да се удължава. Плътността на стаята се бе променила.

Ан подскочи — Ида бе разчупила слънчевия лъч.

Бъдещата невеста почувства болка в стомаха, сякаш братовчедка й я бе изкормила с юмрук. Тя се провикна с укор в гласа:

— О, не, Ида, не!

Братовчедка й спря стресната и готова да се защитава и да дере с нокти, понеже не знаеше, че фустите й са разкъсали слънчевия лъч.

— Какво? Какво съм направила?

Ан въздъхна, съмняваше се дали някога ще може да й обясни, че е раздробила едно безценно съкровище, чист шедьовър, който звездата сътворяваше в стаята от ранна утрин. Окаяната Ида! Недодяланата и начумерена Ида с непристойния си широк ханш бе унищожила един паметник на красотата, без дори да забележи.

Ан реши да излъже:

— Ида, защо не се възползваш от двете огледала? Застани на моето място.

А след това се обърна към леля си и баба си:

— Ще ми бъде драго, ако трите ми братовчедки също се насладят на този дар.

Ида, отначало стъписана, се присъедини към Ан и се примоли на двете жени. Те изкривиха лица, а след това кимнаха, трогнати от милата простота на Ан.

Хадевейх, най-малката, скочи на табуретката.

— Аз, аз!

Ида понечи настървено да попречи на сестра си да я изпревари, но я възпря съзнанието, че трябва да запази достойнството си на кака. От разочарование тръгна към прозореца.

Ан бе погнусена: Ида продължаваше да затулва лъча, без да забележи, че той се катери по гърдите и лицето й. Тя дори не го усещаше. Ама че грубиянка!

Ида се усмихна като видя Филип на улицата. Миг след това се намръщи.

— Разочарован е. Теб търси, не мен.

Ида преглъщаше наскърбена, със сгърчени черти и помъртвели очи. Ан се приведе над нея и като усети физически плътността на болката й, протегна ръка към братовчедка си и промълви:

— Бих ти го оставила…

— Моля?

Ида подскочи, убедена, че не е чула добре.

— Бих ти оставила Филип.

— Така ли?

— Ако не беше влюбен в мен.

Ан мислеше, че казва нещо мило.

Прокънтя плесница.

— Кучка! — просъска Ида.

Ан усети внезапна горещина по бузата си и тогава разбра, че тази плесница бе отнесла самата тя — Ида я бе зашлевила.

Разговорите секнаха и жените настръхнаха една срещу друга.

— Мръсна сополанка, мислиш, че никой мъж няма да ме пожелае ли? Ще ти покажа, че грешиш. Ще ти го докажа. Ще видиш, десетки мъже ще ме желаят! Стотици!

— И един стига — поправи я благо Ан.

Втори шамар се стовари върху й.

— Въшка с въшка! И не спираш! Убедена си, че няма да имам и един! Чума с чума! Злоба такава!

Леля Годеливе се намеси:

— Ида, успокой се!

— Ан ме влудява, мамо. Твърди, че съм грозна и отблъскваща!

— Нищо подобно. Ан само ти каза онова, което и аз мисля: един мъж ти стига, няма нужда да прелъстяваш десет, нито хиляда.

Ида изгледа предизвикателно майка си, сякаш да каже „говори си, говори, ще видиш ти“. Годеливе вирна нос и нареди:

— Извини се на Ан.

— Никога!

— Ида!

В отговор голямата й дъщеря, цяла почервеняла от яд и с изпъкнали вени на шията, изкрещя:

— По-добре да пукна!

Годеливе подаде огледалото, което държеше на вдовицата на земемера, и се втурна към дъщеря си. Ида се измъкна, прекоси стаята без страх и прогони по-малката си сестра от стола, като се тросна на двете жени:

— Сега аз съм на ред.

Годеливе не се впусна в борба, която можеше и да изгуби, и даде знак на приятелките си да угодят на сприхавото момиче. След това отиде при племенничката си.

— Предполагам, че ревнува от теб, Ан. Надяваше се да се омъжи първа.

— Знам. И й прощавам.

Леля й я прегърна.

— Ех, ако можеше моята Ида да има твоя характер…

— Ще се почувства по-добре, щом получи каквото желае. Някой ден ще се освободи от гнева.

— Дано да си права! — промълви Годеливе и погали племенничката си по слепоочието. — Във всеки случай съм щастлива и тъжна за теб. Тъжна, защото ще те виждам по-рядко. Щастлива, защото намери добро момче.

Докато слушаше кроткия глас на леля Годеливе да чертае съдбата й, Ан си възвърна смелостта и спря да си задава въпроси. Умиротворена, тя подложи лице под хладния въздух.

Една пеперуда кацна под стрехата. Крилцата й, лимоненожълти отвътре, зелени отвън, трепкаха като дихание. Насекомото бе дошло да си направи тоалета и тъй като смяташе, че е само и не осъзнаваше, че го наблюдават, потърка хобота си с предните крачка. Заслепената Ан помисли, че животинчето улавя цялата светлина на небето в златистите си ципи, съсредоточава я и я заключва в себе си. То искреше и всичко около него изглеждаше сиво.