Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

Ида, най-голямата, решена бързо да обвърже съдбата си с някой мъж, се бе присламчвала към всички свободни момчета почти по мъжки разпалено и дръзко, което й бе направило лоша услуга. Тъй че Филип, когото бе задиряла в обущарницата, където той работеше, бе отвърнал на занасянето на Ида, а след това се бе хвърлил да спечели Ан, като всяка сутрин й поднасяше цвете, и без капка свян бе разкрил на Ида, че за него е била само стъпало, за да стигне до братовчедка й.

Изправена пред тази маневра — всъщност доста банална, — Ида бе изпитала по-силно разочарование, отколкото Ан — гордост. Тя не гледаше на нещата по същия начин като дружките си — докато другите госпожици виждаха в чирака-обущар бляскав младеж, Ан съзираше у него едно пораснало дете, кацнало нависоко върху дългите си крака и изненадано от своето ново тяло, което се блъскаше във вратите. Събуждаше у нея състрадание. Тя откриваше у него някои момичешки черти — косата му, нежната уста, бледия тен. Зад ниския му, звучен глас тя чуваше в случайна извивка или в трепета на вълнението отзвуци от някогашния му писклив момчешки глас. Когато ходеше на пазар заедно с него, тя виждаше у него характер, люшкащ се, нестабилен и менлив; най-вече към това се бе привързала тя, тя, която се вълнуваше от поникването на всяко цвете.

„Искаш ли да ме направиш щастлив?“

Един ден Филип й бе задал този въпрос. Тя се бе изчервила и бе отговорила бързо и искрено:

— „Да, разбира се!

— Много, много щастлив? — умолително каза той.

— Да.

— Стани ми жена.“

Тази перспектива не я очарова особено: какво, и той ли? Ето, и той разсъждаваше като братовчедка й и като всички, които й досаждаха. За какво му е тази условност? Тя най-непринудено се опита да преговаря:

„Не смяташ ли, че мога да те направя щастлив и без да се женя за теб?“

Той се отдръпна с подозрение.

— „Такова момиче ли си?

— За какво говориш?“

Понякога момчетата реагират по непонятен начин… Какво скандално бе казала? Защо ли той бърчеше вежди и я гледаше втренчено?

След няколко мига момчето се усмихна с облекчение, щом схвана, че зад предложението на Ан не се крие задна мисъл. Той продължи:

— „Бих искал да се оженим.

— Защо?

— Всеки мъж има нужда от жена.

— Но защо аз?

— Защото ми харесваш.

— Защо?

— Ти си най-красивата и…

— И?

— Ти си най-красивата!

— И какво?

— Ти си най-красивата!“

Тя го бе разпитвала без никакво кокетство и затова комплиментът не породи у нея ни най-малка суета. Когато вечерта се върна у леля си, тя само се запита: „Достатъчно ли е да съм красива? Той хубав, аз красива.“

На другата сутрин тя го помоли да изясни мисълта си:

— „Защо ти и аз?

— Ти и аз, с нашата външност, ще произведем прекрасни деца!“ — възкликна той.

Ха така, Филип потвърди онова, което тя и без това подозираше! Той говореше като животновъд, като стопанин, който съешава най-добрите си животни, за да се плодят. И това ли е, значи, любовта между хората? Няма ли друго? Да имаше майка, с която да поговори…

Да се възпроизвежда, така ли? Ето, към това всички жени около нея проявяваха такава припряност. Дали и необузданата Ида?

Ан изпадна в размисъл и не отговори на предложението за женитба. И точно в тази кротост пламенният Филип разчете съгласие.

Той с опиянение започна да тръби за тяхната уговорка и да хвали късмета си пред всеки срещнат.

По улицата започнаха да поздравяват изненаданата Ан, а тя не отрече слуха. След това я поздравиха братовчедките й, в това число и Ида, която се радваше, че пленителната й братовчедка ще изчезне от пазара на съперниците. Накрая и леля Годеливе плесна с ръце и заликува, по ресниците й увиснаха сълзи и тя се почувства спокойна, че е изпълнила своя дълг — да заведе до олтара дъщерята на обичната си сестра. Попаднала в капан, Ан се принуди да премълчи, за да не разочарова тази милозлива душа.

И тъй, понеже никой не го отрече, недоразумението прие цвета на истината — Ан щеше да се омъжва за Филип.

С всеки изминал ден тя намираше за все по-нелепо, че близките й проявяват такова въодушевление. Убедена, че нещо много важно й убягва, тя позволи на Филип да стане по-смел, да я прегърне и да я притисне до себе си.

— „Ще обичаш мен и само мен!

— Невъзможно, Филип. Вече обичам и други.

— Моля?

— Леля ми, братовчедките, баба Франсиска.

— Някое момче?

— Не. Но познавам малко момчета, не съм имала случай.“

Докато тя правеше подобни уточнения, той я гледаше недоверчиво и невярващо, а след това, тъй като издържаше погледа му, без да мигне, той избухваше в смях. „Поднасяш ме и аз се връзвам! Ах, лошо момиче, как ме изплаши… Хитруша! Знаеш ти как да водиш един мъж за носа, да го накараш още повече да се заинати, да хлътне и да мисли само за теб.“