Эрик-Эмманюэль Шмитт - Жената с огледалото

— Откъде ги изнамерихте?

— Зае ни ги графинята.

Всички се възхитиха на съобразителността на начинанието — само благородна дама можеше да се радва на подобни съкровища, защото амбулантните търговци дори не предлагаха такива стоки на простите сиромаси.

Ан хвърли поглед в кръглата рамка, огледа изпълнените си с любопитство черти, оцени изкусните плетеници, които увиваха русите й коси, за да стъкмят изящна прическа, изненада се от дългия си врат и малките си уши. И все пак изпитваше странно усещане: макар в огледалото да не видя нищо отблъскващо за окото, тя не срещна и нищо познато, в него гледаше някаква чужда жена. Огледално обърнатото й лице, във фас, в профил или в гръб, можеше да бъде както нейното, така и лице на друга някоя, и никак не й подхождаше.

— Доволна ли си?

— О, да! Благодаря.

Отговорът на Ан бе към загрижеността на леля й, иначе каквато си беше лишена от суетност, тя вече бе забравила изживяването с огледалото.

— Оценяваш ли късмета си? — изграка баба Франсиска.

— Но разбира се — откликна Ан, — късметлийка съм, че имам вас.

— Не, говорех за Филип. В наши дни вече почти не могат да се намерят мъже.

Съседките кимнаха сериозно. В Брюж най-рядко срещаното нещо бяха мъжете. Градът никога преди това не бе познал такъв недоимък… Мъжете бяха изчезнали. Колцина бяха останали? По един здравеняк на две женски? А може би и на три. Злочестата Фландрия бе налегната от загадъчна напаст: оскъдица на мъже. За няколко десетилетия мъжкото население в Северна Европа застрашително се бе стопило. Много жени трябваше да се примирят да живеят сами или събрани в бегинажи; някои се отказваха от майчинството, а най-яките усвояваха херкулесовски занаяти и ставаха ковачи или дърводелци, за да не липсва нищо на хората.

Усетила укор в тона на дружката си, галантеристката я изгледа сурово.

— Такава е Божията воля!

Баба Франсиска потрепери, тъй като се побоя, че я нарочват в кощунство. Тя се поправи:

— Разбира се, че Господ ни изпрати това изпитание! Господ призова мъжете ни на кръстоносни походи. За Господа гинат, докато се бият с неверниците. Господ ги дави в морето, по друмищата и сред лесовете. Господ ги убива, докато работят. Господ ги прибира преди нас. И също той ни заставя да гнием без тях.

Ан разбра, че баба Франсиска ненавижда Господа, и докато изразяваше повече боязън, отколкото обожание, тя Го описваше като грабител, като палач, като убиец. А на Ан не й се струваше, че Господ е такъв, нито, че Той се меси в това, в което старицата Го подозираше, че има пръст.

— Ти, мила моя Ан, ти ще имаш някогашния живот на жените — с мъж само за теб и много деца. Благословена си. А на всичкото отгоре твоят Филип не е и грозник… Нали, дами?

Те я подкрепиха през смях, някои свенливо, а други поласкани, че трябва да се произнасят по такъв въпрос. Шестнайсетгодишният Филип беше пример за яко фламандско момче, здраво, дългокрако, с тънък кръст и широки рамене, с бежова кожа и коса с цвят на хмел.

Леля Годеливе възкликна:

— А знаете ли, че годеникът е на улицата и дебне своята избраница?

— Ами!?

— Знае, че я приготвяме, та отвътре му ври и кипи. Като вода на огъня! Ако се умираше от нетърпение, досега да е умрял.

Ан приближи до прозореца, чиято рамка с намазнена хартия бяха отворили, за да влиза пролетта, внимателно, да не прекъсне искрящия лъч, се наклони странишком и видя на мазния паваж Филип с усмивка на устни да бъбри с приятелите, дошли от Брюж и Сент-Андре, селото, където живееше баба Франсиска, на една левга от големия град. Да, той от време на време поглеждаше към най-горния етаж на къщата и чакаше нея, разгорещен и весел.

Това й стопли сърцето. Нямаше място за повече съмнения!

Ан живееш в Брюж от година. Преди това знаеше единствено отдалечената ферма на север, под смазващи облаци, сред равнинни, зловонни, влажни земи, там бе живяла с леля си и братовчедките, нейното единствено семейство, тъй като майка й бе починала при раждането, без да разкрие самоличността на нейния баща. Докато чичо й ръководеше стопанството, тя никога не се бе отдалечавала оттам, но след кончината на чичото леля Годеливе бе решила да се върне в Брюж, където живееха братята й. Недалеч, в Сент-Андре, майка й Франсиска доживяваше последните си години.

Ако за Годеливе Брюж представляваше изпълващо я със спокойствие завръщане към корените, за Ан, Ида, Хадевейх и Бенедикт — трите й братовчедки — това бе шок: от селянки се бяха превърнали в гражданки и от момиченца в девойки.