Милорад Павич - Хазарски речник

- Там е работата, че можете да бъдете голям учен или голям цигулар (знаете ли, всички големи цигулари освен Паганини са били все евреи) само ако ви поддържа и застане зад вас и вашите стремежи един от мощните интернационали на днешния свят. Еврейският, ислямският или католическият интернационал. Вие принадлежите към един от тях. Аз към нито един; значи не съм никъде. Между моите пръсти отдавна са минали всички риби.

- За какво говорите? - попитах го смаяна.

- Това е парафраза на един хазарски текст, стар повече от хиляда години. А вие, ако се съди по съобщението, което ще ни прочетете, сте чували, и още как, за хазарите. Защо се чудите тогава? Или никога не сте попадали на Даубманусовото издание?

Трябва да призная, че ме смути. Особено с разказа за Даубманусовото издание на Хазарския речник. Ако изобщо е съществувал такъв речник, доколкото знам, не е запазен нито един екземпляр.

Мила Доротка, виждам снега в Полша, виждам как снежинките се превръщат в очите ти в сълзи. Виждам хляб, забоден на пирон с венец от лук, и птиците как се греят на дима на къщите. Д-р Сук казва, че времето идва от юг и минава Дунава при мястото на Траяновия мост. Тук няма сняг и облаците са като спрени вълни, които изхвърлят риба. Д-р Сук ми обърна внимание върху още нещо. В нашия хотел е отседнало едно хубаво белгийско семейство - Ван дер Спак. Семейство, каквото ние никога не сме имали и каквото аз няма да имам. Баща, майка и син. Д-р Сук ги нарича "светото семейство". Всяка сутрин на закуска ги гледам как се хранят; охранени са и господин Спак на шега казва, както го чух: "Дебелата котка бълхи не нападат." Той свири прекрасно на някакъв инструмент, направен от корубата на бяла костенурка, а белгийката се занимава с рисуване. Рисува с лявата ръка, и то твърде изкусно, върху всичко, което й попадне: по пешкирите, по чашите и ножовете и по ръкавиците на своя син. Момченцето им има най-много четири години. Носи късо подстригана коса, казва се Мануил и срича първите си изречения. Щом си изяде кифлата, идва при моята маса и ме гледа втренчено като влюбен. Очите му са покрити с бои като моята пътека и постоянно ме пита: "Позна ли ме?" Галя го по косата, сякаш галя птица, и той ми целува пръстите. Носи ми лулата на баща си, която прилича на някакъв садукей, и ми предлага да пуша. Харесва му всичко, което е червено, синьо и жълто. И обича да яде ястия в тези цветове. С ужас забелязах, че има един недъг: има по два палеца на всяка ръка. Никога не знам коя е дясната и коя лявата. Но още не си дава сметка за вида си и не си крие ръцете от мен, въпреки че родителите му слагат ръкавици. На моменти, ако щеш вярвай, те ми изглеждат като нещо естествено и не ми пречат.

Между другото, защо ще ми пречи каквото и да е, след като сутринта на закуска се чу, че на конгреса е дошъл и д-р Абу Кабир Муавия. "От устните на чуждата жена капе мед и гърлото й е по-меко от дървено масло; но сетнините й са горчиви като пелин, остри като наострен от двете страни меч. Нозете й слизат към смъртта, стъпките й стигат до ада." Така пише в Библията.

11

Цариград, 8 октомври 1982

До госпожица Доротея Квашневска – Краков.

Смутиха ме твоята себичност и безжалостната ти присъда. Ти унищожи моя и Исаковия живот. Винаги съм се страхувала от твоята наука и съм предчувствала, че ще ми стори зло. Надявам се, че знаеш какво се случи и какво си извършила. Тази сутрин излязох на закуска, решена да стрелям, щом д-р Муавия се появи в градината на хотела, където се храним. Седях и чаках; гледах как сенките на птиците, които прелитат над хотела, се спускат стремглаво по стените. И тогава се случи всичко, което изобщо не можеше да се предвиди. Появи се един мъж и аз веднага познах кой е. Имаше лице, тъмно като хляб, и беше прошарен, сякаш има рибешки кости по мустаците му. Само на едното му слепоочие през белега му растеше дива коса, която не може да побелее и бе съвсем черна. Д-р Муавия дойде първо при моята маса и поиска разрешение да седне. Куцаше силно и едното му око бе притворено като малка стисната уста. Примрях, махнах предпазителя на револвера в чантата и се огледах. В градината освен нас беше само четиригодишният Мануил; играеше си под съседната маса.

- Разбира се - казах и мъжът сложи на масата нещо, което ще промени завинаги живота ми. Беше обикновен свитък хартия.

Знаел темата на моето съобщение - ми каза, сядайки - и всъщност затова искал да ме помоли за едно сведение по моята специалност. Говорехме на английски, той потракваше със зъби, беше му по-студено, отколкото на мен, устните му трепереха, но не правеше нищо, за да спре или прикрие това треперене. Топлеше пръсти на лулата си и си духаше дима в ръкавите. За миг ми обясни за какво се отнася. Ставаше дума за Хазарските беседи на Кирил.