Милорад Павич - Хазарски речник

Според версията на Масуди за случая Аверкий Скила не е създавал своята колекция от ходове със сабя от някакви професионални войнишки съображения, за да усъвършенства владеенето на бойното изкуство, а в отчаяно издирване на онази фигура, която ще го спаси от омагьосания кръг, в който се движел, чакайки своите мъчители да попаднат в обсега на сабята му. Последните години имал големи и непонятни надежди да разреши своя случай с помощта на един ход, който бил - както твърдял сам - под знака на Овена. А понякога се събуждал от сън с очи, пълни с изсъхнали сълзи; когато ги разтьрквал, сълзите се трошели и ронели под пръстите му като парчета стъкло или пясък и по тези отломки коптът можел да разбере, че това не са негови, а чужди сълзи.

Било, каквото било, във венецианското издание на Аверкиевата книга Най-хубавите подписи със сабя последната схема показва Аверкий Скила в кафеза на неговите хватки, начертани с накъсани линии, но един криволичещ ход под знака на Овена е даден на този чертеж като проход, който оставя възможност да се излезе от кафеза или мрежата. Така Аверкий Скила на последната схема в книгата му е нарисуван как напуска кафеза на своето бойно изкуство през отвора на този необикновен криволичещ ход и прекрачва като през врата към свободата. През този разрез той излиза като през рана, сякаш възкръсва от звездния си затвор за света и за новия живот. А в неговите неми външни устни се смеят радостно другите, вътрешните устни.

СТЪЛПНИК (БРАНКОВИЧ, ГЪРГУР) (1676-1701) - самата дума "стълпник" в източното православие означава отшелник, дал обет да прекара живота си на стълб (кула) в молитви. Впрочем в случая с Гъргур Бранкович названието "стълпник" е дошло като прякор и по съвсем особен начин. Гъргур Бранкович всъщност бил войвода от рода на трансилванските Бранковичи, най-големият син на наемния дипломат и пълководец от XVII век - Аврам Бранкович . Надживял баща си само с дванайсет години. Отбелязано е, че бил петнист като леопард и твърде умел в нощните нападения. Носел скъпоценна сабя от 70 метални листа, които били изковани, докато ковачът прочете девет пъти подред "Отче наш". Прякора Стълпник не чул никога, защото го получил допълнително поради необикновената смърт, която го настигнала в турски плен. Леярят на топове Хасан Агрибирди младши е описал смъртта му и тя е влязла и в народна песен, а самият Гъргур Бранкович поради своя прякор е сякаш изравнен и със светите отшелници на християнската църква.

Според споменатото описание Бранкович с няколко конници случайно връхлетял край Дунава на силен турски отряд. Турците тъкмо били дошли, седели на конете си и от седлата пикаели в реката. Щом ги съзрял, Бранкович хукнал да бяга. Турският военачалник го видял, но не си прекъснал пикаенето. Чак когато съвсем се облекчил, отърсил се, подгонил Бранкович и го пленил. Довели го вързан в лагера, като удряли с копия по барабаните. Турците вързали пленения Бранкович на един гръцки стълб и трима стрелци се целели в него със стрели. Преди да започнат, му казали, че ако преживее петата стрела, ще му бъде подарен животът и ще му дадат лък със стрели той да цели онези трима, които трябвало да стрелят в него. Тогава той помолил да не пускат едновременно по две стрели, защото "не може да брои болките, а попаденията". И така, онези тримата го целели, а той броял. Първата стрела го улучила в токата на пояса, влязла в корема му и пробудила там всички болки, които вече били родени през живота му. Втората стрела успял да хване с ръка, третата му пробила ухото и останала като обица в него, а той броял. Четвъртата не улучила, петата го уцелила в коляното, извила се и пробила другия крак, а той все броял; шестата отново не улучила, деветата му приковала китката за бедрото, единайсетата му откъснала лакътя, дванайсетата го изкилила, а той броял. Изброил до седемнайсет и тогава паднал мъртъв от стълба. На това място поникнала ягорида - диво грозде, което никога не се продава и купува, защото е грехота.

СУК, д-р ИСАЙЛО(15.III. 1930-2.Х. 1982) - археолог, арабист, професор в университета в Нови Сад, се събуди една априлска утрин на 1982 година с коса под възглавницата и лека болка в устата. Убиваше го нещо твърдо и назъбено. Той пъхна два пръста, като че вади гребен от джоба, и измъкна от устата си един ключ. Малък ключ със златна дръжка. "Човешките мисли и сънища имат вкостеняла, неповторима външна обвивка, която пази като черупка меката ядка - размишляваше д-р Сук, както си беше в леглото, с ключа пред очите. - А тези мисли пък в досег с думите също така бързо се гасят, както и думите в допир с мислите. На нас ни остава само онова, което преживее това взаимно унищожение." Накратко, д-р Сук премигваше с очи, мъхнати като мъдета, и не можеше да разбере нищо. Не се чудеше толкова откъде се е взел този ключ в устата му. Какво ли не пъха човек през живота си в тази една-единствена уста, която има (ако не беше единствена, може би щеше да подбира!). Така веднъж след един гуляй той измъкна от гърлото си цяла свинска глава с все зурлата. Друго обаче го учудваше. Според неговата преценка този ключ беше отпреди най-малко хиляда години, а преценките на професор Сук в археологията обикновено се приемаха без уговорки. Професионалният престиж на професор Сук бе ненакърним. Той сложи ключето в джоба на панталона и захапа мустака си - така веднага се сещаше какво бе вечерял снощи. Например този път разбра, че бе ял хайвер с дробчета в чесън. Разбира се, понякога в такива случаи мустаците съвсем неочаквано замирисват на стриди с лимон или на нещо такова, което д-р Сук никога не би сложил в уста. Тогава обикновено д-р Исайло си спомня с кого е разменял нощеска в кревата впечатления за вечерята - и така тази сутрин той стигна до Джелсомина Мохоровичич. На нея й бяха необходими три петъка до Шабат, тя имаше привлекателна усмивка, малко скосени очи, така че, като трепкаше с клепачи, докосваше носа си. Нейните ръчици бяха толкова мързеливи и топли, та в тях можеш да си свариш яйце. Косата й бе свилена, д-р Сук връзваше с нея новогодишните подаръци, а жените познаваха чия е косата дори когато бе отрязана.