С такива мисли, свежо обръснати уши и изострен поглед д-р Сук се готвеше да излезе. В момента се намираше в столицата, където все още посещаваше бащиния си дом. В тази къща преди трийсет години професор Сук бе започнал проучванията си и оттогава те го отвеждаха все по-надалеч и по-надалеч от нея и той предчувстваше, че пътят му ще свърши някъде в някой далечен край, където хълмовете са като разрязан хляб, с черна кора, по която никне бор. И въпреки това с тази къща оставаха свързани археологическите му издирвания и открития в областта на арабистиката, особено студиите за ха-зарите, един древен народ, отдавна изчезнал от сцената на световните събития, който е оставил поговорката, че и душата има скелет, а това са спомените, свързани с къщата. Някога къщата беше собственост на баба му, която ставаше все с левия крак, на нея той се бе метнал левак. Сега тук, в дома на майка му, госпожа Анастасия Сук, книгите на д-р Сук бяха наредени на почетни места в библиотеката, подвързани с кожа от стари кожени палта, които миришеха на френско грозде и се четяха през специални очила, използвани от госпожа Анастасия само в тържествени случаи. Луничава като пъстърва, госпожа Анастасия носеше в устата си своето име като паричка, която убива; никога и за никого не се бе отзовала на него и не го преметна през езика чак до смъртта си. Имаше хубави сини бадемови очи и синът й редовно я заварваше с някоя от неговите книги в скута и с парче от нечие име (по всяка вероятност на баща му), което се подаваше от устните й окъпано в малко кръв. Годините, гъсти като каша и непроходими, през които се промъкваше д-р Сук, събирайки архивни извадки, снимки на стари монети и отломки на стомни от сол, за да гради от тях стълб на истината, в последно време все по-ясно му даваха да разбере, че майка му се приближава от голяма далечина и се връща в живота. Връщаше се през неговата старост и през неговите бръчки и колкото по-зрял ставаше той, толкова повече място превземаше тя на лицето и тялото му, превземаше чертите и особеностите, които носеха следи от покойния му баща. Той очевидно се превръщаше в нея и сега, когато беше принуден да живее сам и да се занимава с женски работи, в ръцете му оставаше все по-малко от бащината сръчност и все по-често в мудността и непохватността на собствените си пръсти разпознаваше майчините движения. Посещенията му в бащината къща, редки и обикновено свързани с рождени дни (какъвто беше случаят и сега), също започнаха да се променят. Сега майка му го посреща на входа, целува го по косата, отвежда го в ъгъла, където по-рано бе стояла неговата проходилка и където сега стои кресло, вързано с канап за Дръжката на бравата, като че е прасе.
- Сашенка, винаги си бил немарлив към мене - казва тя на сина си, - най-хубавите и най-щастливите часове в живота ми бяха свързани с такова напрежение, че още си спомням за тях. Спомням си за тях, а това значи и за тебе, не като за щастие, а като за радостно напрежение, което е почти непоносимо. Защо беше така изтощително тежко да бъдеш щастлив? Но всичко отдавна мина като вятър през върби. Усмирих се, откакто вече не съм щастлива. И все пак виж, има някой, който все още ме обича, който още се сеща за мен!
И изважда връзка негови писма, писани до нея.
- Представи си, Сашенка, от професор Сук!
Майка му привързва тези писма с коси от Джелсомина Мохоровичич, целува ги и му ги чете на глас, победоносно, като някакви войнишки песни, та направо забравя да го изпрати, когато той тръгне към своя хотел да спи. Или го целува, сбогувайки се бързешком, така че под роклята й той неволно докосва гърдите й и те му заприличват на компот от круши.
В момента, когато професор Сук влиза в третото десетилетие от своята изследователска работа, когато очите му са станали по-бързи, а устата- по-мудна от ушните раковини, когато неговите книги започват все по-често да се използват в археологията и ориенталистиката, се явява още една причина по-често да идва в столицата. Там, в голямата сграда с форма на солен кравай, една сутрин за пръв път слагат името на д-р Исайло Сук в шапката за изтегляне на билетчета. Разбира се, то не бива изтеглено нито този, нито следващите няколко пъти, но д-р Сук сега редовно получава покани за срещи в споменатата сграда. Той отива на тези заседания, носейки вчерашната си усмивка, разпъната през устните като паяжина, и се губи из коридорите на хубавата сграда, които са кръгообразни, но вървейки по тях, никога не можеш да попаднеш на мястото, откъдето си тръгнал. Мислеше си, че тази сграда напомня книга, писана на непознат език, който още не е овладял, коридорите -на изречения от чужд език, а стаите - на чужди думи, които никога не е чувал. И никак не беше изненадан, когато един ден му казаха, че в една от стаите на първия етаж, които миришеха на ръждясали брави, трябва да бъде подложен на обичайния изпит. На втория етаж, където се изтегляха билетчетата, авторитетът на неговите книги беше безспорен, но етаж по-долу в същата тази сграда той се чувстваше късокрак, като че крачолите му растяха непрекъснато. Тук се мотаеха хора, подчинени на онези горе от втория етаж, но тук книгите му не се вземаха предвид и той всяка година беше подлаган на изпит, след като предварително внимателно биваше проверено кой е. На Исайло Сук му олекна, когато, пристъпвайки за първи път в изпитната зала, забеляза, че председателстващият е един асистент от неговия факултет; Сук бе председател на комисията за докторската му дисертация и често го бе виждал през прозореца в кръчмата "При третия ботуш". След изпита д-р Сук всъщност не узна оценката, която положително бе нанесена някъде, но председателят на изпитната комисия се изказа твърде похвално за професионалните възможности на кандидата. Така този ден след изпита д-р Сук отиде при майка си с чувство на облекчение. Тя го отведе както обикновено в трапезарията и тук със затворени очи му показа притиснат до гърдите й най-новия научен труд на д-р Исайло Сук със собственоръчно посвещение от автора. Той погледна от учтивост книгата си и своя подпис, а после майка му го сложи да седне на една табуретка в ъгъла на стаята с обичайното подканване, което д-р Сук помнеше още от детинството си - "Чучни малко тук!", - и му обясни същността на научното изследване, изложено в студията. Докато говореше, радостта й приличаше не толкова на тъгата на комик, колкото на веселостта на герой от трагедия. С доста голяма точност обясни на сина си как професор Сук е установил, че ключовете, намерени в една делва на полуостров Крим, вместо дръжки имали сребърни, медни или златни варварски имитации на монети. Общо били открити 135 ключа (д-р Сук смяташе, че е имало десет хиляди в една делва) и на всеки той открил по един малък знак или буква. Отначало мислел, че това е знак на леяря или нещо подобно, после обаче забелязал, че на други образци от същите монети, малко по-големи по стойност, е отпечатана друга буква. На сребърните пари имало трета буква, а на златните, предполагал - четвърта, защото не бил открил нито един ключ със златна дръжка. И после стигнал до гениалната идея (на това важно място тя го помоли да не се върти и да не я прекъсва с въпроси): наредил монетите по стойност и прочел скрития надпис или послание, което се открива на тях, когато буквите от всички монети се съединят в едно цяло. Този надпис гласял Ате и липсвала само една буква (онази от жълтицата, която не била открита). Д-р Сук предполага, че липсващата буква би могла да бъде някоя от сведените букви в еврейската азбука може би буквата хе, четвъртата буква от Божието име... А ключът, който я носи, предвещава смърт.
Читать дальше