Милорад Павич - Хазарски речник

През август 1670 година срещу Светите седем ефески мъченици, когато почва да се яде сърнешко месо, Никон Севаст казал:

- Един от сигурните пътища в истинското бъдеще (защото има и лъжливи видове бъдеще) е да вървиш в посоката, в която расте твоят страх.

И тръгнал на лов. Повел със себе си някакъв монах на име Теоктист Николски А, който му помагал в манастира при преписването на книги. Този лов е влязъл в разказа вероятно благодарение на записките на монаха. Според разказа Севаст качил хрътката на седлото зад себе си и тръгнали на лов за елени. В един миг хрътката скочила от конската задница, но Теоктист не видял никакъв елен пред тях. А хрътката джафкала, като че наистина подкарвала дивеч и полека гонела пред ловците нещо невидимо, но тежко. Чуло се как пука шубракът. Севаст се държал като кучето. Държал се, сякаш пред него имало елен; съвсем наблизо наистина се чул еленов рев и Теоктист тогава заключил, че архангел Гавриил най-сетне се е явил на Никон в образа на елен, тоест преобразен в душата на Никон Севаст. По-точно казано, архангелът поднесъл на Никон в дар душа. Така ловувал Никон в това утро, уловил собствената си душа и подхванал разговор с нея.

- Дълбината голяма зове дълбина голяма в широкия твой глас, помогни ми теб самия да славя с боите! - викнал Севаст на архангела, или на елена, или на своята душа, каквото там е било. - Искам да нарисувам нощта между събота и неделя, най-хубавата ти икона на нея, да ти се молят и по други места, без да я виждат!

Тогава архангел Гавриил проговорил и рекъл:

- Преобидев поташта се озлобити... [5] Обиждайки, побърза да се оскърби (стбълг.) - б. пр.

И монахът разбрал, че архангелът говори, като изпуска съществителните. Защото съществителните са за Бога, а глаголите за човека. А иконописецът отвърнал:

- Как ще работя с дясната, като съм левак?

Но еленът вече не бил пред него и монахът запитал Никон:

- Какво стана?

Никон отговорил съвсем спокойно:

- Нищо особено, всичко това е временно, аз съм тук само на път за Цариград...

Но после добавил:

- Поместиш човек от леглото, а в леглото червеи, буболечки, прозрачни като скъпоценни камъни, и плесен...

И го обзела радост като болест, преместил от лявата ръка в дясната четките си и започнал да рисува. От него потекли бои като мляко и той едва успявал да ги положи. Отведнъж знаел всичко: и как да смеси туш със секрет от мускусен бик, и че жълтата боя е най-бърза, а черната най-бавна и че й трябва най-дълго време да изсъхне, за да добие истинското си лице. Най-добре му се удавали "бялото на свети Иван" и "драконова-та кръв", а картините намазвал вместо с лак с четчица, натопена в оцет, да получат цвета на светлия въздух. Рисувал, като хранел и лекувал с боите навред около себе си: по страничните греди на вратите и огледалата, по кошниците и тиквите, по жълтиците и цървулите. На копитата на своя кон нарисувал четиримата евангелисти: Матей, Марко, Лука и Йоан, на ноктите на ръцете си десетте Божии заповеди, на кладенчовата кофа Мария Египетска, върху капаците на прозорците двете Еви - първата Ева (Лилит) и другата (Адамовата) Ева. Рисувал по оглозгани кости, на зъбите, свои и чужди, по обърнатите джобове, по шапките и таваните, върху живи костенурки нарисувал 12-те апостоли и ги пуснал да се разпълзят из гората. Нощем били тихи като стаи, той си избирал която искал, влизал, оставял светлината зад дъската и рисувал двуделна икона. На тази икона нарисувал как архангелите Гавриил и Михаил си предават през нощта от един ден в друг душата на някаква грешница, като Михаил стоял във вторника, а Гавриил в срядата. Крачели по изписаните имена на тези дни и от краката им шуртяла кръв от ходене по остриетата на буквите. Картините на Никон Севаст били по-хубави зиме, при отблясъка на снежната белота, отколкото лете на слънце. В тях имало някаква горчивина, като че били рисувани на тъмно, някакви усмивки имало на лицата, които угасвали през април и изчезвали до първия сняг. А тогава той отново сядал да рисува и само от време на време намествал с лакът между краката огромния си член, да не му пречи при работата.

Неговите нови картини се помнели за цял живот; монасите от клисурата и живописците от нейните манастири се трупали като по изсвирване в "Николе" да видят Никоновите бои. Манастирите започнали да се надпреварват за него, негова икона донасяла колкото лозе, а фреската на стената била бърза колкото най-бързия кон. За това, как е работил зографът Никон, е останала бележка в някакъв осмогласник и тази бележка от 1674 година гласи: