Милорад Павич - Хазарски речник

Свършвала 863 година, Константин бил връстник на Филон Александрийски, философа, който умрял на трийсет и седем години, колкото имал сега и той. Константин довършил славянската азбука и заедно с брат си отишъл в Моравия, сред славяните, които знаел от своя роден край.

Превеждал църковни съчинения от гръцки на славянски, а около него се събирали множество хора. Очите им били на мястото, където някога са били роговете, и това се забелязвало, препасвали се със змии, снели с глави, обърнати на юг, падналите зъби хвърляли отвъд къщите. Гледал ги как вадят сополи с пръсти и ги ядат, шепнейки молитви. Краката си миели, без да се събуват, плювали в яденето, преди да се хранят, и в "Отче наш" вмъквали своите варварски имена, мъжки и женски, след всяка дума, така че "Отче наш" бухвала като хляб и същевременно изчезвала, та трябвало на всеки три дена да се плеви, и не се чувала и виждала от тези диви имена, които я гълтали. Непреодолимо ги привличала миризмата на мърша, били с бърза мисъл и пеели толкова хубаво, че той плачел, като ги слушал, и гледал своята трета, славянска бръчка как слиза косо през челото подобно на дъждовна капка... След Моравия в 867 година отишъл при панонския княз Коцел, а оттам във Венеция и влязъл в диспут с триезичниците, застъпници на гледището, че само гръцки, еврейски и латински език са достойни за богослужение. Попитали го венецианците: "Всички юдеи ли са убили Христос или не всички?" А Константин усещал как на лицето му се явява четвъртата, венецианската бръчка и как заедно с предишните бръчки, сарацинската, хазарската и славянската, разсичат и кръстосват лицето му подобно четири мрежи, хвърлени за една и съща риба. Дал първата жълтица от кесията си на един тръбач да затръби и запитал триезичниците Дали войската ще се отзове на повика, ако не разбира знака на тръбата. Била 869 година и Константин мислел за Боеций от Равена, който умрял на четирийсет и три години. Сега му бил връстник. По покана на папата отишъл в Рим, където успял да защити правотата на своите гледища и на своето славянско богослужение. С него били Методий и учениците, които покръстили в Рим.

Спомняйки си своя живот и слушайки песнопението в черквата, той мислел: "Както човек, надарен за една работа, дори когато е болен, я върши, макар и с известна съпротива и несръчно, така онзи, който не е за тази работа, без да е болен, я върши със същата съпротива, и също така несръчно."

Тогава в Рим била отслужена славянска литургия и Константин дал втората си жълтица на певците. По прастар обичай сложил третата жълтица под езика си, постъпил в един от гръцките манастири в Рим и умрял под ново монашеско име като Кирил в годината 869.

По-важна литература: Твърде обширна библиография за трудове за Кирил и Методий е събрана в книгата на Г. А. Илинский (Опьнп систематической Кирилчо-Мефодиевской библиографии) с многочислени допълнения (Попруженко. Романски. Иванка Петрович и др). Преглед на най-новите изследвания дава новото издание на монографията на Ф. Дворник (Les legendes de Constantin et Methodie vue de Byzance, 1960). Известни сведения, свързани с хазарите и хазарскага полемика, дава Даубманусового издание на Хазарския речник (Lexicon Cosri, Regiemonti Bor-rusiae, excudebat Ioannes Daubmannus, 1691), но това издание е унищожено.

СЕВАСТ НИКОН (XVII век)- съществува предание, че под това име едно време на Морава, в Овчарска клисура на Балканите, живял Сатаната. Бил необикновено кротък, всички хора наричал със собственото си име и работел като протокалиграф в манастира "Николе". Където седнел, оставял отпечатък от две лица, а вместо опашка имал нос. Твърдял, че в миналия си живот бил дявол в еврейския пъкъл и служел на Белиал и Гебура, пазел големите по таваните на синагогите и една есен, когато птиците имали отровни курешки и изгаряли тревата и листата, по които падали, наел човек да го убие. Това бил начинът да прекрачи от еврейския в християнския пъкъл и сега в новия живот служи като Сатана.

Според други разкази той съвсем не бил умирал, а дал на едно куче да лизне малко от кръвта му, влязъл в гроба на някакъв турчин, хванал го за ушите, одрал му кожата и я облякъл. Затова от хубавите му турски очи надничали кози очи. Бягал от огниво, вечерял след другите и на година крадял по буца сол. Смята се, че нощем яхал манастирските и селските коне - и те наистина осъмвали в пяна, кални и с оплетени гриви. Казват, че вършел това, за да си охлади сърцето, защото сърцето му било варено в кипящо вино. Затова в гривите на конете оплитали Соломоновия знак, от който той бягал - и така ги пазели от него и неговите ботуши, винаги нагризани от кучешки зъби. Обличал се богато, бил добър стенописец и според преданието този дар му бил от архангел Гавриил. В черквите из Овчарска клисура по неговите фрески са останали бележки, които, ако се четат в определен ред от рисунка на рисунка и от манастир на манастир, образуват едно послание. То може да се съставя, докато съществуват стенописите. Никон бил оставил това послание за самия себе си, като се върне след триста години отново сред живите, защото демоните, казвал той, не помнят нищо от предишния си живот и това бил начинът да се оправят. В началото не бил кой знае колко добър стенописец. Работел с лявата ръка, рисунките му били доста хубави, но някак не можели да се запомнят; щом никой не ги гледал, те като че изчезвали от стената. Една сутрин Севаст седял отчаян пред боите си и усетил как отломка от тишина влязла в неговото мълчание и го разбила. Още някой стоял там и мълчал. Но не на Никоновия език. Тогава Никон почнал да моли архангел Гавриил да го удостои с милостта на боите. В това време из клисурата по манастирите "Йоване", "Благовещение", "Николе" или "Сретение Господне" имало винаги млади монаси иконописци и зографи, които зографисвали стените и се състезавали като в няма молитва и в хор кой по-добре ще нарисува своя светец. Затова никому и през ум не минавало, че тъкмо молитвата на Никон Севаст може да бъде чута. А в действителност така се случило.