Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Света̀ вода ненапита, не знаела за какво говоря — обърна се Зенон към приятелите си. — Ама знае как се прави.

Отговориха му с нов гръмогласен смях.

Разтреперана, Мариша извади ключа от ключалката, изтича по стълбите и почти бегом се понесе към къщи. Коленете й се огъваха, главата й бучеше, сърцето се блъскаше в гърдите.

Никой досега не бе я оскърбявал така нагло и гнусно. Никому не беше причинила и най-малкото зло, никому не беше казала лоша дума. Дори не беше помисляла лошо за някого. И изведнъж…

Чувствуваше се така, сякаш я бяха облели с кофа помия. Тичаше, а продължаваше да чува подмятания, смях и подсвиркване.

— Боже, боже… — шепнеше с треперещи устни. — Колко е страшно, колко е отвратително…

Мъчеше се да дойде на себе си и да овладее плача, който напираше в гърдите й, но не успя. Стигна до оградата на къщата, в която живееше свещеникът, опря се на тарабите и избухна в ридания.

Тази уличка зад градините беше една от най-тихите. Но не щеш ли, случайно тъкмо по това време началникът на пощенската станция в Радолишки, господин Собек, се бе запътил при градинаря на свещеника за ягоди. Като видя разплаканата Мариша, той първо се учуди, после се трогна и накрая започна да я утешава.

Досещаше се каква може да е причината за сълзите й. И той знаеше, че младият Чински всеки ден се застоява в магазина.

Замаял е главата на момичето, накарал го е да се влюби, а сега го е изоставил — мина му през главата.

Докосна лакътя на Мариша и й заговори:

— Не си заслужава да плачете, госпожице Мариша. От сърце ви го казвам, убеден съм. Не си заслужава. Ще мине време, раната ще заздравее. Не си хабете очите. Вие струвате хиляди пъти повече от него. Той трябва да страда. Оскърбил ви е, бог ще го накаже. На тоя свят всичко се връща. Такъв е законът. Всичко се връща. Като с греблото. Настъпиш го по зъбците, мислиш си, ще ти покажа кой съм, а то, докато се усетиш, отскочило — фрас с дръжката по главата… Такива са законите. Хайде, не плачете, госпожице Мариша…

Развълнува се от риданията и от безсилието на своите утешения. Сам едва не се просълзи. Погали я лекичко по раменете, разтърсвани от плач.

— Стига, госпожице Мариша, стига — повтаряше. — Не бива, не си струва. Обидил ви е… обидил. Лош човек. Съвест няма.

— Но защо, защо!… — плачеше Мариша. — Вярно е, че никога не ми е бил приятен… Но нищо лошо не съм му сторила.

Собек се замисли.

— За кого говорите?

— За него, за Войдило…

— За стария ли? — учуди се той.

— Не, за онзи, екссеминариста.

— Зенон?… Какво ви е направил тоя нехранимайко?

— Жестоко, отвратително ме оскърби… Пред хората! Такъв срам… Такъв срам… Как ли сега ще се покажа пред очите им.

Кършеше ръце.

Собек усети, че кръвта нахлу в главата му. Докато мислеше, че Чински е наранил Мариша, неволно се примиряваше като пред висша сила, срещу която не можеш да направиш нищо. Но като чу, че се отнася за младия Мостерджей, кипна от внезапен гняв.

— Какво ви е казал? — опитваше се да се овладее.

Ако Мариша не беше толкова опечалена и разстроена, сигурно нямаше да му се довери. Да имаше време да размисли, щеше да осъзнае, че няма смисъл да споделя това с господин Собек, един все пак чужд човек. Но в този миг тя твърде силно се нуждаеше от съчувствие. Разказа с пресекващ глас, както можа, цялата ужасна случка.

Докато я слушаше, Собек се успокои и дори се засмя.

— И вие обръщате внимание на този глупак — рече. — Той ли говори, куче ли лае — никаква разлика. Не си слагайте грижа на сърцето.

— Лесно ви е да говорите така…

— Лесно или не е друг въпрос, а Зенон е кръгла нула. Какво може да е той за вас?… Плюйте и толкоз…

— Дори така да е — изтри сълзите си. — Нали хората чуха, ще се разнесе из града. Как ще ги погледна утре?

— Ох, госпожице Мариша, защо пък да не ги гледате? Щом съвестта ви е чиста, другото е вятър работа.

— Не всеки ще повярва, че е чиста.

— Почтеният ще повярва, а лошият и в църквата вижда мръсотии. Но на лошите не бива да им се обръща внимание. Било що било и толкоз. Я вижте — показа кошничката, — отивам при градинаря за ягоди. Защо не дойдете с мене? Ягодите му са хубави, ей такива големи. И сладки.

Тя се усмихна.

— Благодаря, трябва да се прибирам… Довиждане.

— Довиждане, госпожице Мариша. И няма защо да се тревожите.

Мариша се спря и рече:

— Толкова сте добър към мене… Никога няма да го забравя.

Собек се намръщи и махна с ръка.

— Каква ти доброта? Не си струва да говорим за мене. Довиждане.