Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Затова ли, когато минавахте покрай магазина, обръщахте поглед на другата страна?

— Да! Точно затова. Знаех, че не ме харесвате, че ме пренебрегвате!… Никоя жена досега не ме е пренебрегвала. Затова си дадох честна дума, че няма да ви погледна повече.

— В такъв случай сте извършили две лоши неща: първото е, че сте си дали дума, а второто, че сте я нарушили.

Чински тръсна глава.

— Нямаше да ме осъждате, госпожице Мариша, ако знаехте какво е тъга.

— Как така! — възмути се. — Защо да не зная какво е тъга? Може би зная по-добре от вас.

— Не! — махна с ръка. — Невъзможно е. Вие не можете да имате никакво понятие за тъгата. Знаете ли, понякога ми се струваше, че съм откачил?… Да! Откачил!… Не ми ли вярвате? Вижте тогава.

Извади от джоба си тънка розова книжка.

— Знаете ли какво е това?

— Не.

— Параходен билет за Бразилия. Четвърт час преди да отплува корабът, грабнах куфарите си от палубата и вместо в Бразилия, пристигнах в Людвиково. Не можех, просто не можех! А после започна най-голямото мъчение! Опитвах се да удържа на дадената дума, но не можех да не идвам в Радолишки. Бях се зарекъл да не се срещам с вас, но можеше случайно да ви срещна. Нали?… Тогава нямаше да погазя думата си.

Мариша изведнъж стана сериозна.

— Струва ми се, че сте постъпили лошо, като не сте удържали на обещанието си.

— Защо? — възмути се той.

— Защото… сте имали право да не искате да ме виждате повече.

— Бях идиот! — извика решително.

— Не, били сте разумен. За нас двамата… Това няма никакъв смисъл.

— О, така ли?… До такава степен ли не ме понасяте, че не искате дори да ме виждате?

Тя го погледна право в очите.

— Не, господине! Ще бъда напълно искрена. И аз тъгувах за вас много, много.

— Маришенко! — протегна ръце към нея.

Тя поклати глава.

— Момент, ще ви кажа всичко. Почакайте. Тъгувах много. Беше ми мъчно… Да, мъчно. Дори… плаках…

— Единствена моя! Чудо мое!

— Но — продължаваше — стигнах до убеждението, че по-лесно ще ви забравя, ако не се виждаме. Какъв смисъл може да има нашето познанство… Вие сте твърде разумен, за да го знаете по-добре от мене.

— Не — прекъсна я той, — тъкмо обратното, достатъчно разумен съм, за да зная, че вие, Мариша, не сте права. Аз ви обичам. Вие очевидно не можете да разберете какво е това любов. Но не съм ви безразличен. Щеше да бъде лудост, ако продължавах да обричам себе си на раздяла. Говорите за смисъл! Та не е ли прекрасно, достатъчно оправдаващо и възвишено само това — срещите, разговорите, приятелството? Какво ви пречи да се виждаме… Защото чуйте ме, моля ви!…

Тя слушаше внимателно и не можеше да отрече, че е прав, още повече че й се искаше да я убеди. А той умееше да бъде убедителен.

Впрочем не можеше да му забрани да идва в магазина, който беше отворен за всички клиенти. А с клиентите трябва да се разговаря учтиво.

И така, оттогава Лех Чински идваше всеки ден, а конят или мотоциклетът му, които стояха пред магазина на Шкопкова, предизвикваха в градчето всеобща сензация, множество коментари и завист, което естествено прерасна в така нареченото обществено възмущение.

Всъщност за нещо възмутително никой и дума не би могъл да каже. Заседяването на младия инженер в магазина, чиято врата е била отворена винаги и за всеки, не можеше да буди компрометиращи Мариша подозрения. Но човешката завист не се съобразява дори с безспорните факти. Почти нямаше момиче в Радолишки, което да се оплаче, че си няма обожател, но никой от тях не би могъл да се сравнява с младия Чински. И защо същият този красив брюнет бе избрал точно пришълката Мариша от магазина на Шкопкова, не можеха да разберат. Като е решил да си търси компания сред момичетата от града, да се беше спрял на някое по-красиво, по-заможно, по-достойно във всяко отношение. Родителите на тези по-достойни естествено споделяха възмущението на дъщерите си, споделяха го и младежите, които ходеха с тях до Трите круши. А това вече беше общественото мнение на Радолишки.

Ако въпреки вродената си чувствителност Мариша не схвана веднага промяната във фронта на градското мнение, беше само защото бе погълната изцяло от собствените си преживявания. А те бяха толкова нови и опияняващи, че в сравнение с тях целият околен свят плуваше в мъгла, изглеждаше нереален, случаен и незначителен.

Мариша съзнаваше, че обича. С всеки изминал ден това съзнание ставаше все по-ясно, по-дълбоко. Напразно се мъчеше да се бори с него. Всъщност ненапразно, защото именно благодарение на тази битка, на необходимостта да отстъпва пред силата на чувството, тя усещаше още по-силно странната, вълнуваща сладост, прелестния шемет, който грабва като вихър, спира дъха, оглушава, обгръща те отвсякъде с невидими прозрачни пръсти, сковава, завладява, възнася…