Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Но така или иначе нямаше полза от тези неоспорими аргументи, от най-добрите й желания, от разходката, която завърши чак след появата на луната, нямаше полза от романтиката, подсилена от музиката, нито пък от приказките. Мариша се върна вкъщи разочарована и тъжна, с решението никога повече да не ходи до Трите круши нито с господин Собек, нито с когото и да било.

През нощта сънува страшен сън. Себе си и младия Чински. Летяха с бясна скорост с мотоциклета, бягаха от пожар, който беше все подире им. Изведнъж пред тях се отвори пропаст, паднаха на каменисто дъно… Имаше много кръв и той рече:

— Умирам заради тебе.

Тя почувствува, че също умира, и започна да вика за помощ.

Когато отвори очи и дойде на себе си, видя госпожа Шкопкова, наведена над нея.

— Сънища — празна работа! В бога имай вяра! — рече й. — Какво сънува, та така викаше?

В първия момент Мариша искаше да разкаже съня си, но като се сети, че госпожа Шкопкова може да тълкува сънищата, предпочете да премълчи. Може сънят да означава нещо лошо за Чински, когото Шкопкова и без друго не обичаше. Нищо чудно при случай да му изтърси нещо неприятно.

— Викала ли съм?… И аз не зная защо — каза Мариша. — Може и да съм сънувала нещо. Сънищата лесно се забравят.

Но Мариша не беше го забравила. Когато на другия ден видя конете от Людвиково и господин Лех в двуколката, потръпна. Сигурна беше, че този път той ще се отбие.

И този път се излъга. Изпрати за цигари кочияша! Кочияша!

Изглежда, упорито избягваше да се срещне с нея. Ходът на последвалите събития напълно го потвърди. Не минаваше ден, без да се отбие в града или да не мине пътьом. Кога с двуколката, кога на кон, но най-често с мотоциклета. Миналата година не идваше толкова често. Сега, изглежда, го правеше напук на Мариша или по други причини, които тя не знаеше.

Колкото пъти беше без мотоциклетните си очила, имаше възможност да види как е отслабнало лицето му, удължило се е и е придобило почти мрачно, ожесточено изражение.

— Да не би да му се е случило нещо лошо? — обезпокои се, но веднага се укори за неуместното си безпокойствие. — С какво право и от къде на къде се тревожа?!…

Накрая изпадна в апатия. Вече не скачаше до прозореца при трополене на колела, тропот на копита или вой на мотор, мъчеше се изобщо да не ги чува.

И когато вече беше загубила всякаква надежда — се случи.

Беше на двайсет и четвърти юни. От сутринта в магазина имаше голямо движение, както винаги на именния ден на свещеника: купуваха честитки. Ученици, деца от сиропиталището, старци от приюта, енориаши и други. Едва към девет стана по-спокойно и намери време да слезе в мазето да вземе тютюневи изделия, за да има поне няколко пакета на витрината. Сложи ги в престилката си и се качи горе по стръмната стълба. Обърна се и сърцето й спря: на две крачки пред нея стоеше той.

Не знаеше дали е извикала, не знаеше, че кутиите цигари са се посипали от престилката й на пода. Знаеше едно: че светът лудо, безумно кръжеше и че сигурно щеше да падне, ако не беше я хванал здраво и притиснал към себе си.

Колко пъти после се беше опитвала да си припомни движение след движение, миг след миг от това неповторимо, чудесно събитие, но не успяваше. Спомняше си единствено острия, като че сърдит поглед на сините му очи, после силната до болка прегръдка и хаотичните думи, които тогава не разбираше, но съдържанието им сякаш се вливаше направо в кръвта.

После някой влезе в магазина и те отскочиха един от друг почти зашеметени.

Клиентът сигурно си е помислил, че й е прилошало или е загубила чувство за ориентация. До нея не стигаше какво иска, не можеше да пресметне колко й дължи. Когато човекът най-сетне излезе с покупките, избухна в смях.

— Съвсем оглупях! Какво му давах вместо канцеларска хартия?! Боже! Погледнете!

Сочеше разхвърлените по тезгяха предмети и се смееше, смееше, не можеше да удържи радостния си смях. Нещо в нея трептеше, пърхаше. Нещо беше се родило за нов живот и то бе великолепно, лазурно, окрилено като голяма бяла птица.

Чински стоеше неподвижен и я гледаше в захлас. Някога й беше телеграфирал, че за него е най-красивото момиче… Но толкова красива не беше я виждал досега.

— Браво! Много хубаво — продължаваше тя. — Да идвате толкова пъти и да не се отбиете при мене! Мислех, че сте обиден.

— Обиден ли? Вие се шегувате! Та аз ви ненавиждах!

— Защо?

— Защото не можех да ви забравя, госпожице Мариша. Защото не можех нито да се забавлявам, нито да работя.