Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Френската книга беше стар и изпокъсан том стихове от Мюсе, собственост на бившия енорийски свещеник. Веднъж, тъкмо когато я държеше в ръка, в магазина влезе един стар и мил гост, знахарят от воденицата.

— Какво четеш, момичето ми? — попита той просто така.

— Поезия, великолепна поезия… Стихове. Но френски.

— Френски ли?…

— Да, чичо. От Мюсе са.

Знахарят обърна книгата към себе си, наведе се над нея и на Мариша й се стори, че се мъчи да чете. Устните му едва забележимо се движеха, но след малко се изправи.

Беше блед, а очите му сякаш помътняха.

— Какво ти е, чичо Антони? — запита тя учудена и малко изплашена.

— Нищо, нищо… — тръсна глава и се хвана за слепоочията.

— Поседни, чичо — изтича тя иззад тезгяха и му подаде стол. — Днес е ужасно горещо, сигурно ти призля.

— Не, не се безпокой. Вече ми мина.

— Слава богу. Уплаших се… А колкото до книгата, послушай, моля те, какъв великолепен език. Мисля, че човек и да не го знае, ще почувствува красотата му, особено в поезията.

Прелисти няколко страници и започна да чете. Ако поне за миг бе откъснала поглед от книгата, щеше веднага да забележи, че с Антони Кошиба става нещо лошо. Но си четеше за себе си. Наслаждаваше се на плавните и мелодични строфи, на лекотата на римите и на вълнуващите чувства на поета, който плаче над отчаянието на две сърца, разделени неумолимо от слепия каприз на съдбата и изгарящи в гаснещия огън на тъгата, тъга, която става единственият смисъл и причина за съществуването им.

Свърши и вдигна глава. Срещна втренчения безумен поглед на знахаря.

— Какво ти е? — скочи.

И тогава го чу да повтаря дума по дума последната строфа. Не можеше да греши, макар че той шепнеше дрезгаво и много тихо.

— Вие… вие… — започна тя, но той сякаш се опитваше да си припомни нещо и каза:

— Да… слепият каприз на съдбата. Като дърво, изтръгнато с корените… Какво беше… какво беше това…

Стана и залитна.

— Божичко! Чичо Антони! Чичо! — извика тя.

— Притъмнява ми — обади се, дишайки тежко. — Притъмнява ми, сякаш ей сега ще полудея… Какви са тия препускащи коне?… Защо бях дошъл… За тютюн… Кажи нещо, детето ми… Говори ми…

Повече с интуицията, отколкото с разума си тя разбра желанието му. Започна да говори бързо, че това са конете от Пяски, че сигурно госпожа Хермановичова е дошла да пазарува или да поръча литургия за душата на покойния си мъж, прави го всеки месец, че…

Нареждаше всичко, каквото й идваше наум, и същевременно държеше големите ръце на знахаря.

Постепенно се успокояваше. Сега седна, дишаше тежко. Донесе му чаша вода, която жадно изгълта, после изтича до мазето за тютюн и го опакова. Понеже наближаваше седем, реши да не го пусне да си отива сам.

— Остани още петнайсетина минутки, чичо Антони, после ще затворя магазина и ще те изпратя донякъде. Може ли?

— Защо, детето ми, сам ще си отида.

— Ще ми се да се поразходя.

— Добре — съгласи се безразлично.

— Ще запалиш ли една цигара?… Ще ти свия.

— Ще запаля — кимна.

Когато излязоха на шосето, започна постепенно да идва на себе си.

— От време на време получавам такива пристъпи — рече. — Сигурно е нещо мозъчно. Отдавна, много отдавна не беше ми се случвало.

— Дай, боже, да не се повтаря вече — усмихна му се мило. — Може от слънцето да е.

Той тръсна глава.

— Не, скъпо дете! Не е от слънцето.

— Тогава от какво?

Дълго мълча, после въздъхна:

— И аз не зная.

А след малко добави:

— И не ме питай, моля те, защото започна ли да мисля за това, да напрягам паметта си, може пак да ми прилошее.

— Добре, чичо Антони. Ще говорим за нещо друго.

— Не, няма нужда, момичето ми. Връщай се. Доста е пътят за малките ти крачета.

— Еее, никак не са малки. Но ако предпочиташ да останеш сам, чичо, аз ще се върна.

Той се спря, усмихна се, привлече я леко към себе си и внимателно я целуна по челото.

— Бог да те възнагради — рече тихо и тръгна.

Мариша пое обратно към града. Неочакваният жест и целувката на този човек не само не я огорчиха, но сякаш я успокоиха след случилото се. Още по-ясно почувствува, че в стария знахар беше намерила същество със златно и сродно сърце. Ах, беше сигурна, че никой в света не изпитва по-искрени и топли чувства към нея, че в случай на нещастие единствено той няма да й откаже помощта си.

Но разбра още, че този добър приятел има нужда от помощ, че сигурно го е сполетяло някакво голямо нещастие, че в него става нещо непроницаемо и тайнствено.