Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

През зимата в Радолишки пристигна кино. Инсталираха го под навеса на пожарната охрана, където въпреки пронизващия студ не липсваше публика и трите вечери. Прожектираха американски филми и госпожа Шкопкова, макар и да беше слушала проповедите, в които се порицаваше развратът на висшето общество, показван по филмите, реши да види най-сетне със собствените си очи този разврат и да прецени до каква степен е възмутителен. Страхуваше се, че много неща няма да разбере, затова взе със себе си Мариша както заради образованието й, така и заради факта, че вече беше гледала филми.

Мариша наистина беше ходила на кино в по-големите градчета Браслав и Швенчани, но тогава беше още дете. Сега тя вече разсъждаваше върху съдържанието на филмите и единият особено много й хареса. Това беше историята на селско момиче, на което никой в родния край не обръща внимание. Минава за подплашено, бедно създание. Но когато попада в големия град, в един огромен магазин с хиляди клиенти дневно, я вижда и се влюбва в нея известен и богат художник, който съумява да оцени красотата, чара и човешките й достойнства.

— Да — мислеше меланхолично Мариша. — Това може да е възможно в големия град, но ако си беше останала на село, тежко̀ й.

А за себе си знаеше, че никога няма да се измъкне оттука. Щом е така… кой би могъл да бъде мъжът, който ще я обикне и вземе за жена?… Имаше достатъчно здрав разум, за да не слага в сметката нито за миг сина на господаря от Людвиково. Нито родителите му ще се съгласят, нито на него ще му хрумне, нито пък и тя самата би искала да стане жена на такъв човек. Пакетите на роднините и близките му носеше до каляските, как ще почнат, ако стане нещо, да се отнасят с нея като с равна.

Съвсем иначе би си представяла своето бъдеще, ако господин Лешек беше обикновен беден чиновник или занаятчия, че дори и земевладелец.

— О, съвсем друго щеше да е тогава.

Смяташе го за образец на мъжка красота. На нито една снимка от филм, на нито една пощенска картичка в магазина (а колко много бяха!) не бе виждала толкова привлекателен мъж. Харесваше й се във всяко отношение. Дори гордостта и самонадеяността му не бяха чак такъв недостатък, пред който в краен случай не можеш да си затвориш очите. Всъщност ако беше един обикновен човек, отдаден на работата си, сигурно нямаше така да вири нос.

Дойде пролетта и ако Мариша се сещаше за младия Чински, той беше само герой от мечтите й, а не бъдещият собственик на Людвиково.

Този образ не заемаше във въображението й кой знае какво място, но си беше там постоянно и непоклатимо. Толкова непоклатимо, че нямаше свободно място за други. Не бяха малко младите мъже в околността, които обръщаха внимание на Мариша и не скриваха възхищението си от нея. Това обаче не й правеше голямо впечатление.

Дойде юни, зноен и пищен юни. Градчето сред развълнуваното зелено море на житата приличаше на букет от масивни сребристи тополи, липи и брези, под които се гушеха като скромни цветя белите и червените къщички, едва забележими, тъй като и те бяха потънали сред жасмин, люляк и спиреа. Когато в празник човек се връщаше от дълга разходка, струваше му се, че няма по-тихо и по-красиво кътче. Отдалече не се виждаха неравните, непавирани улици, нито купищата боклуци по дворовете и излежаващите се в локвите свине.

Слънцето блестеше на чистото небе, от полята повяваше ухаещ нежен вятър, а на сърцето беше леко и радостно.

В делнични дни затваряха магазина едва след седем часа. А вътре беше непоносима горещина. Наскоро засадените откъм площада млади дръвчета хвърляха оскъдна или никаква сянка, стените се нагряваха така, че денем тютюневите изделия трябваше да се свалят в мазето, за да не съхнат. Затова вечер Мариша бързо затваряше магазина и преди да се върне вкъщи, изтичваше до Жвирувка. Беше една плитка речица, която лете можеше да преджапа и кокошка, без да си намокри перушината, но на две места, преди шосето и зад църквата, се разширяваше и образуваше два кръгли и достатъчно дълбоки вира. Преди шосето се къпеха мъжете, а зад църквата жените, главно младите момичета.

След къпането имаше достатъчно време да помогне на Шкопкова в стопанството, а после да седне с някоя книга. Мариша отдавна беше прочела всички книги в библиотеката на енорийската църква, прочела беше и всичко от библиотечката на местното основно училище. Но понякога се случваше да вземе някой роман или стихосбирка от малцината интелигенти тук. Все изпитваше глад за книги. Много от тях знаеше кажи-речи наизуст, дори и две френски и една немска, които четеше по-често, за да си поддържа познанията по езиците.